Тръпка

Тя натиска копчето и чуваме гласа на Брент.

Не съм искал да я нараня. Исках. Но не и да я убия.

Натиска пак копчето и записът спира.

— Всяка стая се подслушва. Има звукови детектори, които започват да записват, щом чуят шум.

Сложила си е парфюма на Саския и нейната очна линия, сякаш за да се преобрази в мъртвата си приятелка, което е доста зловещо. Дори в погледа ѝ има нещо, което прилича на Саския. Или просто виждам омразата?

— През цялото време в болницата упреквах себе си. Защо Саския ще се качи на ледника преди състезанието? Мислех, че е заради мен. Ядосах я с гневните си думи в бара, затова се е качила горе, поела е глупав риск. Беше крехка. Може и да не сте го забелязали, но аз го знаех.

Небрежният начин, по който върти пушката, ме държи прикована на място. Щом мръдне, застивам от страх, че ще скочи. Но тя не скача. Дори не се приближава до нас — не иска да рискува. Може да се нахвърлим върху нея и да изтръгнем пушката от ръцете ѝ.

— Най-после излязох от болницата. Първото нещо, което открих вкъщи на масата, беше картата на Саския за лифта. Сигурно я е оставила, преди да отидем в бара. Без картата не е могла да се качи в планината. На Лю Роше са много стриктни в това отношение. И след като не е била в планината, как е възможно просто да изчезне? Не е нормално. Казах си: някой я е убил.

Стискам пръстите на Къртис, но той не реагира.

Сякаш се е превърнал в камък. Движението на гърдите му, докато диша, е единственият признак, че е жив.

— Занесох картата в полицията — гласът на Одет се извисява. — Казаха, че не доказва каквото и да било. Бях толкова бясна. Запитах се кой би искал да я нарани? Направих списък.

В ъгъла Брент пристъпва от крак на крак, но застива, когато тя завърта пушката към него.

— Реших, че някой от вас го е извършил — просъсква тя, — но какво можех да направя? Нямам доказателства. Затова вложих целия си гняв в рехабилитацията. Братята ми зарязаха ските, за да живеят с мен, защото имах нужда от помощ. Не е лесно да се намери работа в тази долина, единствената възможност беше да се хванат на лифтовете. И така животът ми продължи.

Пушката се завърта към Къртис.

— Докато не се обади ти. През ноември тук има само няколко души и ти разговаря с брат ми Ромен, защото директорът беше заминал нанякъде. Брат ми веднага ми се обади. Бях видяла новините онази сутрин. Саския беше официално обявена за мъртва, а ти искаше да го отпразнувате! — Погледът в очите ѝ издава чиста злоба.

Къртис примигва:

— Не. Аз… — но гласът му секва.

— Не беше редно — казва Одет, — затова измислих план.

— Кутията на Пандора? — казвам аз.

Пушката се люшва към мен.

— Исках да… как да го кажа? Да раздрусам дървото. Да ви провокирам. Да ви накарам да мислите за нея, докато някой не се пропука и не си признае какво е извършил. Откраднах ви телефоните, сложих коса под възглавницата, напръсках с парфюм. Оставих послания по огледалата и прозорците. Но се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Трябваше да импровизирам.

— С електричеството и музиката — казвам аз, — и вратата на банята, която се отваря само отвън.

Тя кимва.

— И халоса Брент — казвам аз.

— Бутнах го — поправя ме тя. — Бях зад него на стълбите и изпуснах ключовете. Помислих, че ме е чул. Трябваше да се измъкна, без да ме види.

— А капанът в снега?

За първи път изглежда смутена.

— Исках да съм сигурна, че няма да си тръгнете, преди да науча истината.

— Но в тази пукнатина можеше да падне всеки от нас.

Тя отново звучи предизвикателно:

— Както се видя, било е без значение, защото никой от вас не е невинен.

— Дейл случайно ли падна в капана? — питам аз, без да съм сигурна, че искам да знам.

Одет се колебае.

— Извиках го да дойде при мен. Изненада се, като ме видя. Но му казах, че Хедър е паднала там и той отиде да провери. — Очите ѝ святкат. — Обичах Саския, а той ми я открадна. Хедър също. Насочих пушката към нея, защото исках да ми каже в очите, че е изхарчила парите на Саския. Тя обаче ми каза много повече. За онази сутрин. За възглавницата. — През лицето ѝ преминава болка, преди да се върне гневът. — Обещах си, че ще причиня болка на всеки, който я е наранил. Дейл и Хедър я нараниха. — Тя спира за миг. Оглежда ни един по един, да провери дали внимаваме какво казва. — Жулиен я нарани.

Стомахът ми се свива.

— Автомобилната катастрофа? Ти ли беше?

Намек за усмивка, която изчезва също толкова бързо.

Поглеждам към Къртис, но той, изглежда, почти не следи какво става.

Пушката се люшва отново към мен.

— А ти, Мила. Беше ми любимка. Имах угризения, че те въвличам в това. Бях почти сигурна, че не си я убила. Липсваше ми през тези години.

Сещам се за написаното на прозореца на стаята ми и сега го разбирам.

Одет присвива очи.

— Сбъркала съм. Не си наранила нея, но нарани мен.

— Знам — казвам аз. — Много съжалявам. Заради криплъра…

— Какво?

— Заради него падна. Опита се да го направиш, защото те излъгах, че ще го правя…

Тя се мръщи:

— Не правех криплър, а хакон. И винаги е бил част от програмата ми.

— Оо. Но аз те разсеях точно преди спускането.