Тръпка

Тя ме гледа, сякаш не разбира за какво говоря.

— Не те виня за Британското. Виня те за Саския. Тя беше моя. И ти го знаеше. Ти… — търси точната дума, — омърси това, което имахме с нея.

Опитвам се да го осмисля. През всичките тези години мислех, че аз съм причинила падането ѝ. И сега не мога да омаловажа ролята си в трагичната верига на събитията. Ако не бях спала със Саския, Брент нямаше да я бутне, тя щеше да се яви на състезанието и Одет нямаше да си обърка трика.

Изражението на Одет се втвърдява.

— Мислех, че Саския е спала с Дейл. Хедър го каза в бара. Затова и тя преспала с Брент.

Виждам пред очите си лицето на Одет, когато изтича от бара онази нощ. Значи тази тайна се отнася за Дейл. Мислено проверявам останалите тайни. Който ги е писал, е знаел, че аз и Хедър сме спали с Брент. Отговорите на последните две — Знам, къде е Саския и Аз убих Саския — просто е трябвало да бъдат довършени.

Направила е предположение също като мен, че който и да го е извършил, едва ли е действал сам.

— Но съм сбъркала — Одет сочи с пушката към мен. — Саския не е спала с Дейл. Спала е с теб. Ние с теб бяхме приятелки. Как си могла да го направиш?

Гневът ѝ сякаш се разпалва. По дяволите. Защото го е разбрала току-що, докато е подслушвала изповедта на Брент.

Що за пушка е това? Нищо не разбирам от огнестрелни оръжия. Може би е въздушна пушка? За отстрелване на животни?

Тя забелязва погледа ми.

— Напоследък тренирам биатлон. Знаеш ли какво е това? Ски бягане и стрелба. Трябва да ударим пет мишени с диаметър от 40 мм от петдесет метра разстояние — на лицето ѝ пак се промъква усмивка, — от две години тренирам тайно с братята си. Превърна се в цел, в моя raison d’etre.

Разбирам желанието ѝ да пази всичко в тайна. Знаела е, че след ужасната злополука френската преса няма да я остави на мира, че това ще потъпче личното ѝ достойнство. Не е искала светът да гледа как страда. И аз бих постъпила така.

— Гръбнакът ми не може да издържи по-голямо натоварване. А и вече съм много стара за сноуборд. Но жените биатлонистки стигат до върха на възможностите си на трийсет и две.

А тя е на трийсет и две, защото е по-малка от мен с една година.

Усмивката ѝ се разширява:

— Много съм точна. Надявам се да вляза във френския олимпийски отбор.

Взирам се в нея. Възстановяването ѝ след такава травма наистина е невероятно, но аз добре си спомням амбицията и всеотдайността ѝ като професионална сноубордистка. Ако някой може да го постигне, това е тя.

— И сега какво? — пита Брент от ъгъла на стаята с равен глас.

Одет изучава лицата ни, сякаш и тя мисли за същото. Накрая, изглежда, взима решение. И по начина, по който свива устни, решението явно ѝ се струва отблъскващо. Сочи към вратата:

— Вън!

Никой от нас не помръдва. Тя насочва пушката към коляното ми. Здравото коляно. И само мисълта, че ще го загубя, ме кара да се надигна. Ако го загубя, ще съм залостена тук завинаги.

Къртис седи, без да реагира, почти като в ступор. Брент го обгръща с ръце и го изправя. Одет отстъпва в коридора и се отдалечава още малко, докато ние се изнизваме един по един. Забелязвам, че леко провлачва единия крак — левия — единствения белег за контузията ѝ.

Тя сочи към главния изход:

— Вървете.

Поглеждам към Къртис и Брент. Дали да не се опитаме да я нападнем? Но е достатъчен само един точен изстрел, а докато стигнем до нея, може да изстреля няколко патрона. Щом е биатлонистка, сигурно е тренирала как да запази самообладание под напрежение. Рискът е твърде голям.

Брент върви пръв.

— Накъде ни води? — прошепвам аз.

— Без приказки! — сопва се Одет.

През стъклото навън всичко е бяло. Опитвам се да уловя погледа на Къртис, но той е напълно изключил, вероятно още премисля какво е направил на Саския, и не искам да го гръмнат заради мен. Във всеки случай навън имаме по-голям шанс да избягаме от нея, отколкото вътре.

— Сваляйте якетата — казва Одет.

Хитър ход. Колкото ни е по-студено, толкова по-вероятно е, че ще се подчиняваме. Измъквам ръцете си от ръкавите на якето и го оставям да падне на земята, надявайки се, че няма да ме накара да сваля ръкавиците и очилата.

Брент се навежда да вземе сноуборд обувките си.

— Не — казва Одет. — Вън.

Псувам наум — той е с протритите си кецове. Бута вратата и снежната вихрушка се втурва вътре. Слагам очилата и излизам след него. Вече вали много силно. Вятърът завихря снежинките, облакът е слязъл ниско над земята, ще бъде истинска виелица. Дори зъберите не се виждат. Само въжената бариера, затрупана наполовина от снежните навеи, показва, че са там.

Може да свърши работа. Ако не ни вижда, няма да може да ни застреля.

Чифт тесни, дълги ски и щеки са подпрени на външната стена. Одет посяга към тях, без да откъсва поглед от нас. Ние се скупчваме заедно, докато тя щраква обувките си в автоматите. Зъбите ми вече тракат от студ. Хвърлям поглед към Къртис и Брент. Да бягаме ли? Но накъде? И колко далече ще стигна с това коляно?