Тръпка

— Пропуснал съм го. Но забелязах, че си разменят погледи. Звучи нелепо, но може ли да имат връзка? И да са искали да се освободят от Дейл?

— Не — казвам аз, като не искам да си призная, че и на мен ми мина през ума. — Това преди десет години е станало само веднъж.

— Откъде знаеш, че като са се върнали в Англия, не са продължили тайно да се виждат? Или пък са се срещнали някъде, може би след като се е омъжила, и са подновили връзката. Може да се е страхувала какво ще стане, ако го изостави заради Брент. Дейл е доста властен мъж.

Беше, мисля си аз, но не го казвам.

— Не твърдя, че Брент и Хедър стоят зад кутията на Пандора — казва Къртис, — но може да са видели ситуацията като шанс Дейл да претърпи злополука.

— В никакъв случай. Брент не би направил такова нещо.

— Идеята може да е била на Хедър.

— Но да заложи такъв капан, това е лудост. — Още по-налудничаво ми се струва, че Къртис може да го допусне. Сещам се как се разстрои, когато усети парфюма на сестра си. Опитва се да се държи, но е ужасно стресиран.

После се сещам как Дейл ме заплаши. Колко бързо стана агресивен. Освен това не е ясно къде е бил Брент, когато Дейл изчезна. Значи може и да е възможно.

— По дяволите — ръмжи Къртис.

— Какво?

— Брадвата е у тях.

Продължаваме към сградата.

Когато приближаваме, Къртис снижава глас:

— Ако съм прав, трябва да се правим, че нищо не знаем, иначе може да сме следващите. Но ако греша, трябва да им кажем какво открихме.

— Какво точно предлагаш?

— Трябва да подложим Брент на проверка.

— Как?

Къртис поглежда нагоре към капана.

— Не се сещам за друг начин, освен да го изпратим там и да видим какво ще направи. Дали знае за капана, или ще продължи да върви.

— Много е рисковано.

— Длъжни сме да разберем.

Гледам го ужасена. Нараних Брент толкова много, но това сега ще го съсипе.

Къртис сочи към небето. Вече вали — малки, фини снежинки, които едва се виждат на белия фон. Облаците още са потъмнели. Времето тук се променя много бързо.

— Трябва да го направим веднага — казва Къртис, — защото бурята скоро ще връхлети.

58

Десет години по-рано

Всеки спортист познава рисковете в своя спорт. Взимаме всички възможни мерки, после закопаваме рисковете колкото се може по-дълбоко в съзнанието си и се стараем да не мислим за тях. Иначе ще повлияе на резултатите ни.

Но когато виждам Одет в тясното болнично легло, заобиколена с машини и тръбички, които се извиват изпод чаршафите, трябва да погледна истината в очите за това, което сноубордът на халфпайпа може да ни причини.

За един миг разруши едно силно и здраво тяло до състояние, в което вече не може да изпълнява основните си телесни функции. Тези ръце и крака, независимо от силните мускули, вече не могат да се движат.

Придружих я на въжената железница. Не ме пуснаха да се кача в линейката, затова скочих в моята кола и слязох в долината. Радвам се, че напуснах състезанието. Иначе с нея нямаше да има никого. Братята ѝ са на ски състезания в Австрия, болницата още не може да се свърже с тях. Родителите ѝ идват от другия край на Франция, но прогнозите за тежки снеговалежи в Алпите ще ги забавят.

Гледам неподвижното ѝ тяло. Клетият ѝ нос се е надул като балон и две огромни синини се разливат бързо под очите ѝ, но другите контузии, тези, които не се виждат, ме тревожат най-много.

Докторът смята, че си е счупила врата.

Не мога да се освободя от една-единствена мисъл: аз съм причината за това.

Когато си тръгвам от болницата, навън вече е тъмно и вали тежък сняг. Не е никаква пролет. Карам бавно по острите завои обратно към Лю Роше. Към средата на пътя гумите ми така се пързалят, че слизам да сложа вериги.

Когато най-после се прибирам в апартамента, измръзнала и мокра, вдигам телефона си от масата и виждам десет пропуснати обаждания от Къртис. Нямам повече минути в телефона, затова вдигам ципа на якето и излизам пак навън. На главната улица колите пълзят след снегорина, моторите реват, чистачките танцуват.

В далечината самотна фигура се движи в другата посока. Познавам го по походката.

— Брент! — извиквам аз.

Той не се обръща. Защото не ме е чул? Или защото не иска да говори с мен? Не съм сигурна. Продължавам по улицата, надявайки се, че Къртис още е буден.

Той рязко отваря вратата, задъхан. Лицето му помръква, като ме вижда.

— Виждала ли си сестра ми?

— Не.

— Къде беше?

— В болницата с Одет. — Краката ми са прогизнали. Изтръсквам снега от ботушите и го следвам вътре.

— Как е тя? — пита той.

Думите засядат в гърлото ми.

— Зле.

Той притваря очи за миг.

— Предполагам, че Саския не се е появила в болницата?

— Не.

Къртис псува.

— Мисля, че ѝ се е случило нещо.

— Звъня ли ѝ на мобилния?

Малко е вероятно, защото Саския рядко взима телефона си в планината, като и аз.

— Не отговаря — казва Къртис.

— Значи не се появи на състезанието, след като си тръгнах?

— Не.

Обхваща ме чувство за вина. Тази сутрин исках да я нараня. Надявам се да си счупиш врата. А сега е възможно да съм я наранила наистина. Не трябваше да го правя.

Къртис ме гледа озадачен.

— Какво? Знаеш ли къде е?

— Не.