Тръпка

Когато доближава пукнатината, Къртис се забавя. После застива на място.

Стомахът ми се свива. Не. Моля, не.

56

Десет години по-рано

Одет лежи сгърчена и неподвижна на дъното на пайпа. Хора тичат натам. Втренчила съм се в нея, чакам да помръдне.

Следваща е Мила Андерсън — казва коментаторът, гласът му е много по-унил отпреди — но ще прекъснем състезанието, докато не разберем как е Одет.

Искам да сляза при нея, но ще ме извикат, щом освободят пайпа.

Служител говори по радиостанцията и малко след това двама мъже се спускат от междинната, влачат шейна зад себе си — кървавия фургон, така го наричат. Гледам как я преглеждат. Аз съм виновна за всичко. Ако не бях си отворила устата, нямаше никога да падне. Разсеях я в критичния момент.

Връзват я, за да я качат на шейната. Започва да ми се гади. Ако не бях прекарала нощта с приятелката ѝ, тя нямаше да падне. Трябва да отида при нея. Смъквам се странично до дъното на пайпа.

От носа ѝ шурти кръв. Мисля, че го е счупила. Мъжете са заети, така че свалям ръкавицата, търся кърпичка в джоба и я притискам към носа ѝ, опитвайки се да спра кървенето.

Сивите очи на Одет се отварят.

— Не мога да помръдна. — В гласа ѝ се прокрадва паника. Говори странно, заваля думите.

— Боли ли те? — казвам аз.

— Не. Нищо не чувствам. Не мога да си мръдна краката.

— Не се тревожи. Вързани са.

Изправям се, за да могат да ѝ поставят шина на врата. Трябва да се върна горе, но тя не отделя очи от мен, сякаш съм единственото нещо, което я спира да не пропадне в бездната. Мъжете ѝ говорят нещо, но тя, изглежда, не ги чува.

— Не мога да си мърдам ръцете.

— И те са завързани — казвам аз, — просто се отпусни.

Мъжете говорят по радиоприемниците си.

Миглите ѝ трепкат като криле на уловена птичка.

— Пръстите ми, и те ли са вързани?

Плъзгам поглед надолу по тялото ѝ. Ръцете ѝ в зелени ръкавици лежат неподвижни от двете ѝ страни.

Не са вързани.

57

В настоящето

Там, в ледените дълбини, лежи Дейл. Лежи по гръб, лицето му е сиво, очите са затворени. Неподвижен като мраморна статуя.

Къртис псува тихо.

Дейл сигурно е на двайсет метра дълбочина. Дали е умрял мигновено, или е лежал там, ранен и потрошен от падането, а виковете му за помощ са останали нечути, докато бавно и мъчително е замръзвал до смърт? Няма никога да разберем.

Къртис прикляква.

— Трябваше да го намерим.

Докосвам ръкава му. Дори да бяха го намерили, оцелял като по чудо след падането, не виждам как са щели да го измъкнат оттам.

— Направи всичко по силите си.

Той обхваща главата си с ръце.

— Не се разбирахме много. Но… Боже…

Издишам бавно и дълго и се обръщам към Панорамата.

— Трябва да кажем на Хедър.

Как ще ѝ кажа? Тя ще се побърка.

— Мила — казва Къртис рязко, — не мърдай.

Застивам насред крачка.

— Какво?

— Стой на място, не мърдай!

Сърцето ми блъска силно. Бавно обръщам глава.

Къртис е приклекнал до пукнатината с отвертка в едната ръка, в другата държи парче от някаква тънка бяла плоскост.

— Какво е това? — питам аз.

— Стиропор. — Той го мята настрана и посяга да извади друго парче от снега.

Кожата ми настръхва. Примигвам, мъчейки се да си го обясня. Има само едно обяснение, но не искам да го приема.

Къртис го изговаря вместо мен.

— Това е капан. Някой го е сложил над пукнатината и го е покрил с тънък слой сняг.

Изстивам вътрешно.

— Фалшив снежен мост — казвам аз. — Който стъпи върху него, пада вътре.

Смъртта на Дейл не е нещастен случай.

— Точно между нас и пистата — казва Къртис мрачно. — Някой се е постарал да не можем да се…

Става толкова светкавично, че нямам време да реагирам. Снегът под Къртис се разтваря и той пропада до колене. Мята се настрани и се мъчи да се захване за нещо.

Тръгвам към него.

— Не — крещи той, — недей!

Замръзвам, гледайки безпомощно, как се измъква от дупката.

Внимателно се изправя на крака.

— Мамка му, изпуснах отвертката.

Единственото ни оръжие е далечна точица на дъното на процепа. Все пак по-добре отвертката, отколкото Къртис. Той се приближава към мен, опипвайки внимателно снега под краката си.

Продължава да диша тежко, когато стига до мен.

— Ще вървим обратно към сградата по старите стъпки. Върви зад мен. Може да има още капани.

— Чакай — казвам аз, — нека да съм отпред. По-лека съм.

— Просто изпълнявай. — Тонът му е рязък.

Сещам се за спора ни преди малко. Окей. Ще го следвам. Така поне ще мога да го хвана за якето, ако започне да пропада. Затягам шината на коляното, за да съм максимално готова да поема тежестта му.

Пристъпваме напред. Проверявам мястото, преди да стъпя. Очаквам всеки миг снегът да се продъни под мен.

— Кой би направил такова нещо? — сумти Къртис.

— Сега поне Хедър е извън съмнение, нали така?

— Не знам. Тя и Брент. Не ми е ясно какво става.

Спомням си нещо от вечерта.

— Снощи в кухнята — казвам с неохота, — Хедър каза нещо и Брент я накара да млъкне, сякаш не искаше да го чуем.

Той рязко обръща глава.