Търси се

От къщата се чува гърмеж и Тина разтревожено се втурва към задната врата, водеща към кухнята. „Сигурно е тенджерата под налягане — мисли си. — Мама пак я е забравила на котлона.“ Случвало се е и друг път. Проклетата тенджера е стара и веднъж, когато майка ѝ вареше конфитюр, капакът гръмна. После Пит цял следобед се катери със стълбата и бърса от тавана засъхналото ягодово желе. Добре че в момента на експлозията майка ѝ чистеше с прахосмукачка стаите. Дано и този път да не е била в кухнята.

— Мамо? — вика Тина и влетява в кухнята. На печката няма нищо. — Мам…

Някой я сграбчва през кръста — толкова здраво, че дъхът ѝ спира, — и я повдига. Бакенбарди дращят страната ѝ. Долавя киселата миризма на пот.

— Не викай и няма да пострадаш — изсъсква в ухото ѝ мъжът и тя настръхва. — Разбра ли ме?

Тина кима, но сърцето ѝ бие до пръсване и пред очите ѝ притъмнява.

— Не мога да… диш… — прошепва и хватката малко се отпуска. Краката ѝ стъпват на пода. Обръща се и вижда мъж с бледо лице и с червени устни. На брадичката му има дълбока порезна рана. Кожата около нея е подута и обагрена в черно-синьо.

— Не викай — повтаря той и предупредително размахва пръст. — Да не съм те чул да гъкнеш! — Усмихва се, но ако целта му е да я успокои, ефектът е обратен. Зъбите му са жълти. Приличат повече на вълчи, отколкото на човешки.

— Къде е мама, какво си ѝ направил?

— Майка ти е добре — изръмжава човекът с червените устни. — Къде ти е телефонът? Хубаво момиченце като теб сто на сто има мобилен телефон, за да си бъбри с приятелчета и да си пишат есемеси. В джоба ти ли е?

— Не… Горе е. В стаята ми.

— Да отидем да го вземем. Ще се обадиш на един човек.

42.

Пит трябва да слезе на Елм Стрийт, на две преки от дома си, и автобусът наближава спирката. Той тъкмо тръгва към предната врата, когато телефонът му иззвънява. Вижда на екрана усмихналото лице на сестра си и изпитва такова облекчение, че за миг краката му се подкосяват и е принуден да се хване за кожената дръжка.

— Тина! Идвам след…

— Тук има един човек! — изхлипва тя. Ридае толкова силно, че Пит едва разбира думите ѝ. — Промъкна се вкъщи! Той…

Гласът ѝ изчезва, в телефона се чува друг глас, който Пит познава. Иска му се никога да не го беше чувал.

— Здравей, Питър — казва човекът с червените устни. — На път за вкъщи ли си?

Пит е като онемял. Езикът му е залепнал за небцето. Автобусът спира на ъгъла на „Елм“ и „Брекенридж“. Тук трябва да слезе, обаче не може да помръдне.

— Не е необходимо да ми отговаряш. И не си прави труда да се прибираш вкъщи, защото няма да завариш никого.

— Лъже! — извиква Тина. — Мама е в… — И се разридава.

— Не я наранявай — промълвява Пит. — Нито един от малцината пътници в автобуса не вдига поглед от вестника или от смартфона си, защото от гърлото на Пит излиза само шепот.

— Ако престане да циври, няма да ѝ направя нищо. Само искам да кротува. Ти също трябва да кротуваш и да ме слушаш. Но първо ми отговори на два въпроса. Обади ли се на полицията?

— Не.

— А на другиго?

— Не съм — излъгва Пит без колебание.

— Добре. Отлично. Сега искам да слушаш внимателно. Разбра ли?

Едра жена с пазарска чанта с пъхтене се качва в автобуса и препречва пътя на Пит. Той я изчаква да освободи вратата, слиза и върви по улицата като сомнамбул, притиснал телефона до ухото си.

— Ще заведа сестра ти на сигурно място. Там ще ми донесеш тетрадките.

Пит понечва да му каже да не усложнява нещата и че ще му съобщи къде са тетрадките, но навреме осъзнава, че ще допусне фатална грешка. Ако онзи разбере, че са в мазето на Младежкия център, ще убие Тина, защото повече няма да му е необходима.

— Питър? Чуваш ли ме?

— Да.

— Хубаво. Така те искам. Вземи тетрадките и когато са у теб — но не по-рано, — се обади на мобилния на сестра си. Ако се обадиш по друг повод, момиченцето ще пострада.

— Майка ми добре ли е?

— Добре е, само съм я вързал. Не се тревожи за нея и не си губи времето да ходиш до вас. Приготви тетрадките и се обади.

Човекът с червените устни затваря, преди Пит да му каже, че все пак трябва да мине през къщи, за да вземе триколката на Тина, с която да пренесе кашоните. Освен това му трябват ѝ ключовете от Младежкия център, а връзката виси на дъската в кабинета на баща му.

43.

Морис пуска в джоба си розовия телефон на Тина и изтръгва един кабел от компютъра на бюрото ѝ.

— Обърни се! — заповядва. — Ръцете отзад!

— Застреля ли я? — По лицето ѝ се стичат сълзи. — Чух гърмеж. От пистолет ли беше? По майка ми ли стре…

Морис я удря през лицето. Силно. От носа ѝ и от ъгълчето на устата ѝ руква кръв. Очите ѝ са разширени от шока.

— Затваряй си устата! Обърни се, казах! Ръцете отзад!

Хлипайки, Тина се подчинява. Морис завързва ръцете ѝ отзад, като стяга кабела жестоко.

— Ау! Боли! Много е стегнато!

— Ще търпиш — промърморва той и се пита колко ли патрона са останали в пистолета на стария му приятел. Два ще стигнат: един за крадеца и един за сестрата на крадеца. — Тръгвай. Марш по стълбите надолу и през кухнята — навън. Хайде давай. Леви-десни, леви-десни.