Търси се

Тя се обръща и го поглежда — очите ѝ са налети с кръв и насълзени:

— Ще ме изнасилиш ли?

— Не — отсича той и след това добавя нещо, което още повече плаши Тина, защото не го разбира. — Няма пак да направя същата грешка.

44.

Линда се свестява и се взира тавана. Знае къде е — в кабинета на Том, но не знае какво се е случило с нея. Дясната страна на главата ѝ изгаря от болка. Докосва лицето си и вижда, че ръката ѝ е в кръв. Последното, което си спомня, е как Пеги Морган я информира, че на Тина ѝ е прилошало в училище, после ѝ каза да вземе дъщеря си и обеща да я замести.

Не, момент, спомня си още нещо. Нещо за загадъчните пари.

„Канех се да говоря с Пит за тях. Исках да науча цялата истина. Докато го чаках да се върне, редях пасианс на компютъра на Том, за да убия времето и…“

После — мрак.

А сега тази убийствена болка в главата, сякаш някаква врата непрекъснато се удря в стена. По-страшна е от мигрените, които понякога я мъчат. По-силна е от родилни болки. Опитва се да се надигне, но светът се променя в такт с ударите на сърцето ѝ — първо се свива, след това се разширява — и всяко трептене ѝ причинява нетърпима болка.

Оглежда се и вижда, че сивата ѝ рокля е станала тъмнолилава. „О, боже, изтекла е много кръв — помисля си. — Инсулт ли съм получила? Мозъчен кръвоизлив ли имам?“

Не, разбира се, мозъчните кръвоизливи са вътрешни, но каквото и да е, трябва ѝ лекарска помощ. Трябва да повика линейка, а не може да телефонира. Опитва се да посегне към телефона, но ръката ѝ се разтреперва и пак се отпуска на пода.

Чува вик на болка някъде наблизо, после плач, който би познала винаги, дори ако умира (което подозира, че се случва в момента). Тина плаче.

Успява да се подпре на едната си обляна в кръв ръка — достатъчно, за да погледне през прозореца. Някакъв мъж бута дъщеря ѝ по стълбите към задния двор. Ръцете на Тина са завързани.

Линда забравя болката. Забравя, че има нужда от линейка. В къщата ѝ се е вмъкнал мъж, който отвлича дъщеря ѝ. Трябва да го спре. Трябва да извика полиция. Опитва се да седне на въртящия се стол зад бюрото, но отначало само докосва седалката. Събира всички сили, оттласква се, в този момент я пронизва толкова силна болка, че светът се превръща в бяло петно, но тя някак си запазва съзнание и се хваща за подлакътниците на стола. Когато зрението ѝ се прояснява, вижда как непознатият отваря портичката в дъното на задния двор и избутва Тина навън. Блъска я като касапин, който кара агнето на заколение.

„Върни ми я! — изкрещява Линда. — Не ѝ причинявай зло!“

Изкрещява, но само в ума си. Докато се мъчи да се изправи на крака, столът се завърта, ръцете ѝ се подхлъзват и тя губи опора. Пред очите ѝ притъмнява. Преди да изпадне в безсъзнание, чува ужасен хъркащ звук. „Аз ли го издавам?“ — запитва се и това е последната ѝ мисъл.

45.

И след кръговото положението не е розово. Вместо движението да се отпуши, тримата в мерцедеса виждат колона от спрели коли и две оранжеви табели: „ПРОПУСКАТЕЛЕН РЕЖИМ“ и „УЧАСТЪК ОТ ПЪТЯ Е В РЕМОНТ“. Автомобилите в тяхната посока чакат, докато регулировчикът с флагчето пропуска трафика към центъра. След три минути, всяка от които му се струва като час, Ходжис моли Джером да мине по страничните улици.

— Да мина, но не мога. Блокирани сме. — Той вирва палец назад към колоната от коли зад мерцедеса, стигаща почти до кръговото.

Холи, която досега е наведена над своя айпад и цъка по екрана, вдига поглед.

— Давай по тротоара — казва и пак забожда поглед във вълшебната машинка.

— Има пощенски кутии, Холибери — отвръща Джером. — Виждам и телена ограда. Няма място.

Тя за миг поглежда напред:

— Има, има. Може би малко ще ожулиш мерцедеса, но няма да му е за първи път. Давай смело.

— Кой ще ми плати глобата за шофиране в чернокожо състояние38? Ти ли?

Холи прави отегчена физиономия. Джером се обръща към Ходжис, който въздиша и кимва:

— Права е. Има достатъчно място. Аз ще ти платя скапаната глоба.

Джером завива надясно. Мерцедесът чуква калника на предната кола и се качва на тротоара. Ето я първата пощенска кутия. Чернокожият младеж завърта волана още по-надясно. Чува се приглушено тупване, когато предницата откъм шофьора събаря пощенската кутия, после — протяжно скърцане — дясната част на мерцедеса се е остъргала в телената ограда. Една жена по фланелка без ръкави и по къс панталон, която коси моравата си, се разкрещява, когато немската подводница отнася табелата „ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ЗАБРАНЕНО ЗА АГИТАТОРИ И ПЪТУВАЩИ ТЪРГОВЦИ“. Втурва се към улицата и продължава да крещи, после се спира, с длан засенчва очите си и примижава към мерцедеса. Ходжис забелязва, че устните ѝ се движат.

— Върхът! — възкликва Джером. — Опитва се да запомни регистрационния номер.

— Карай и не говори — сопва му се Холи. — Карай, карай, карай! И мигом добавя: — Човекът с червените устни се казва Морис Белами.