Търси се

Сега пък регулировчикът с флагчето им крещи. Работниците, които откопават канализационната тръба под улицата, спират работа и се зазяпват. Някои се смеят. Един намига на Джером и надига въображаема бутилка. Мерцедесът ги отминава и слиза на платното. Заради тапата в движението към Норт Сайд пътят напред е благословено празен.

— Влязох в данъчния регистър — съобщава Холи. — През 1978, когато е убит Ротстийн, данъкът на къщата на Сикамор Стрийт 23 е платен от Анита Илейн Белами. Потърсих името в Гугъл и получих над петдесет резултата. Оказва се, че е голяма клечка в академичните среди. Един от резултатите е крайно интересен: в годината на убийството синът ѝ е бил обвинен в жестоко изнасилване. Тук, в Нортфийлд. Дали са му доживотна присъда. В една от публикациите има снимка. Виж. — Тя подава на Ходжис айпада си.

Морис Белами е заснет на стълбите пред съдебната палата, която Ходжис помни много добре, макар че преди петнайсет години преместиха съда в бетонената грозотия на Гъвърнмент Скуеър. Двама детективи придружават подсъдимия. Ходжис познава единия — Пол Емерсън. Добро ченге, отдавна пенсионирано. Пол е костюмиран като колегата си, който е метнал сакото си върху ръцете на Белами, за да не се виждат белезниците. Белами също е с костюм — значи е сниман или по време на процеса, или веднага след произнасянето на присъдата. Снимката е черно-бяла, което подчертава още повече контраста между восъчното лице на арестанта и наситения цвят на устните му. Все едно е с червило.

— Това е нашият човек — обявява Холи. — Да се обзаложим ли на шест хилядарки, че проверка в щатския затвор ще те информира за предсрочното му освобождаване?

— Не, вярвам ти — промърморва Ходжис. — Кога ще сме на Сикамор Стрийт, Джером?

— След десет минути.

— Реално или оптимистично предположение?

Джером неохотно измънква:

— Ами… леко оптимистично.

— Натисни газта и гледай да не прегазиш няко…

Телефонът на Ходжис иззвънява. Пит е. Говори задъхано:

— Обадихте ли се в полицията, господин Ходжис?

— Не. — Полицията вероятно вече е уведомена за каскадата с мерцедеса и за регистрационния му номер, но той не вижда смисъл да го съобщава на Пит. Хлапакът май е още по-разстроен, почти побъркан.

— Моля ви, недейте! Каквото и да става! Отвлякъл е сестра ми! Ако не му дам тетрадките, ще я убие! Ще му ги занеса!

— Пит, недей…

От другата страна на линията вече няма никого. Пит е прекъснал връзката.

46.

Морис блъска Тина по пътеката. Един стърчащ клон разкъсва ефирната ѝ блуза и разкървавява ръката ѝ.

— Не мога по-бързо! Ще падна! — изплаква тя.

Морис я удря по главата:

— Млък, уличнице! Благодари се, че не те карам да тичаш.

Докато прекосяват потока, я държи за раменете, за да не падне във водата, а когато излизат от шубрака и наближават Младежкия център, ѝ заповядва да спре.

Бейзболното игрище е безлюдно, но по напукания асфалт на баскетболния корт тичат няколко момчета, голи до кръста и раменете им блестят под слънцето. Прекалено горещо е за спортуване на открито и Морис се надява наоколо да няма други ентусиасти.

Развързва ръцете на Тина, която облекчено изхленчва и разтрива китките си, набраздени с дълбоки червени резки.

— Ще вървим под дърветата — тихо казва той. — Хлапаците на игрището ще ни видят само когато излезем на открито и приближим сградата. Ако ни поздравят или ако познаваш някого от тях, просто махваш с ръка, усмихваш се и продължаваш. Ясно?

— Да.

— Ако извикаш за помощ, ще ти пръсна черепа. И това ли ти е ясно?

— Да. Майка ми ли застреля? Признай, чух изстрела.

— Не съм, разбира се! Пуснах само един куршум в тавана, за да я усмиря. Жива и здрава е. И ти ще си, ако ми се подчиняваш. Хайде, тръгвай.

Вървят в сянката, високата трева, с която е обраснало бейзболното игрище, свисти в панталоните им. Момчетата са толкова погълнати от играта, че дори не се озъртат — ако бяха погледнали към двамата под дърветата, жълтата блуза на Тина щеше да открои като предупредителен знак на фона на зеленината.

Приближават Младежкия център и Морис превежда пленницата край субаруто на стария си приятел, като държи под око момчетата на баскетболното игрище. Щом заобикалят сградата и се скриват от погледите на хлапаците, той отново завързва ръцете на Тина. Не бива да поема излишен риск. Бърн Стрийт е близо, а там живеят много хора. Забелязва, че тийнейджърката дълбоко си поема въздух, и я сграбчва за раменете:

— Да не си гъкнала, хубавице! Ако си отвориш устата, ще ти я залича от лицето!

— Моля те, не ме наранявай — прошепва тя. — Ще направя всичко, което поискаш.

Морис доволно кимва: мъдро решение.

— Виждаш ли онова прозорче на мазето? Отвореното? Легни по корем и се проври през него.

Тя кляка и надзърта в полумрака, после обръща към Морис окървавеното си, подпухнало лице:

— Високо е! Ще падна!

Морис се вбесява и я рита в рамото. Тина изписква. Той се привежда и притиска до слепоочието ѝ дулото на пистолета:

— Обеща да направиш всичко, което поискам. Е, аз искам това! Проври се през прозореца веднага или ще ти пръсна малкото мозъче, лигла такава!