Цар Алкохол

Времето на прилива бе се свършило. Отливът мощно гонеше вълните от брега, но откъм морето духаше свиреп вятър и от неговата среща с отлива в морето ставаше силно вълнение. Заливът Суисун цял кипеше и се белееше от зайчета. Но рибарските гемии не се страхуват от вълнение, а аз умеех да управлявам добре; аз насочих носа пряко вълните, полетявах над гребените им, спущах се надолу и през всичкото време непрестанно мърморех с пиянски глас и високо изказвах презрението си към всички книги и учения. Вълните се плискаха върху борда, пълнеха лодката с вода на цял фут височина, но аз само се смеех, чувствувайки, че водата шляпа под краката ми, пеех с цяло гърло и изказвах презрението си към вятъра и океана. Аз наричах сам себе си господар на живота, носен от разярени стихии, а заедно с мене се носеше цар Алкохол. Аз ту изричах математически формули, ту излагах философски теории, сипех аксиоми, цитати, ту запявах някогашните песни от онова време, когато напуснах фабриката за консерви, за да стана пират на стриди; те бяха: „Черната Лулу“, „Бързо облаче“, „Разбойникът от Бостън“, „Елате при мене, скитници-играчи“, „Да можех да летя като птичка“, „Шенандла“ и „Ранцо, деца, Ранцо“.

След няколко часа, когато залезът запали пожар в небето, аз се озовах там, където се сливат мътните води на реките Сакраменто и Сан Хоакино. Тук прелетях като стрела по гладката повърхност на затворения от всички страни залив, покрай Блек Даймонд, влязох в устието на Сан Хоакино и се добрах до Антиока. Към това време вече успях да отрезнея донякъде и здравата да огладнея; спрях до брега, наред с един голям, натоварен с картофи, шлеп, външността на който ми се видя позната. И наистина там намерих приятели; те ми изпържиха моята риба с прованско масло и ме гостиха с много хубаво рагу от месо, което вкусно миришеше на чесън, и с италиански хляб, с дебела кора, но без масло, всичко това поляхме с гъсто, силно, червено вино.

Моята лодка беше пълна с вода, но аз можех да намеря пейка и сухо легло в удобната каюта на шлепа. Там легнах и дълго пуших, разговаряйки с приятелите за едно време, а над нас вятърът фучеше в платната и изопнатите въжета се удряха о мачтата.

Глава 23

Плавах цяла седмица; след това се върнах у дома, напълно готов да се заловя със занятията в университета. След онова пиянство не пих цяла седмица. За да не пия, трябваше да избягвам старите приятели, защото в оня весел, разгулен живот, към който бях се върнал, цар Алкохол се срещаше на всяка крачка. Тогава първият ден ме повлече към виното, но после през следващите дни вече не ми се искаше да пия. Умореният ми мозък си почина, въображенията от морален характер тук не играеха никаква роля. Аз съвсем не съжалявах и не се срамувах, че взех участие в оргията там, в Бенишия; аз дори не си спомнях за нея и с радост се върнах към моите книги и занятия.

Едва много години след това си спомних този случай и разбрах цялото му значение. В онова време, пък и дълго след това, аз гледах на тази случка просто като на весел гуляй. Но затова пък още по-късно, когато пак узнах какво значи страдание от умствена преумора и прекомерно напрежение на мозъка, бе ми съдено да си припомня всичко и още веднъж да изпитам мъчителното желание да намеря забрава във виното.

Но като не се смята този единствен случай в Бенишия, аз продължавах да водя абсолютно трезвен живот. Не пиех, първо, защото не ми се пиеше; второ — живеех сега обиколен от книгите и се движех в обществото на студентите, където не бе прието да се пиянствува. Ако бях се озовал както по-рано между весели скитници, разбира се, че щях да започна и аз да се напивам. Защото там именно е цялото нещастие, главният недостатък на оня път, по който вървят любителите на приключения: този път е царството на цар Алкохол.

Аз минах първия семестър на първия курс и през януари 1897 година влязох във втория. Но липсата на средства, а освен това съзнанието, че университетът не ми дава всичко онова, което ми е нужно, а ми отнема твърде много време — всичко това ме накара да напусна. Това не ме огорчи особено много. Бях учил две години и — което беше още по-ценно — бях много чел. Освен това се научих да се изказвам по-правилно. Наистина все още правех грешки, но вече не в писмо, а само понякога в разговор, когато се вълнувах за нещо.