Курсът на висшата школа траеше три години. Обзе ме нетърпение. При това не можех да продължавам учението и поради материални причини. Във всеки случай аз не можех да изтрая три години; а между това много ми се искаше да вляза в Държавния университет. След като прекарах в школата една година, реших да съкратя времето. Взех пари назаем и постъпих в старшия курс на подготвителните курсове, където подготвяха за приемни изпити. Според условията аз трябваше след четири месеца да бъда готов за постъпване в университета. По такъв начин съкращавах времето на учението си с цели две години.
И как зубрех! За една трета от годината трябваше да свърша работа — и при това непривична за мене, — която се минава за цели две години. Аз зубрех и зубрех в продължение на пет седмици, така че накрая различни квадратни уравнения и химически формули просто стърчаха из ушите ми. Но тогава веднъж дойде при мене директорът и ме отведе настрана. За жалост той бил принуден да ми върне таксата и да ме помоли да напусна курсовете. Въпросът не бил, че съм имал лош успех. Аз съм се учел добре; той бил уверен, че ако вляза в университета, и там работата ми ще бъде отлична. Цялото нещастие било в това, че моето постъпване при него предизвикало различни тълкувания и мълви. Как! За четири месеца да мина два класа! Та това е просто неприлично. А при това в университета започнали да се отнасят много строго към учениците от разни подготвителни заведения. Може да стане някоя история, а той съвсем не желае това, и затова по-добре ще бъде да напусна доброволно.
И аз напуснах. Върнах сумата, която бях взел назаем и седнах, стиснал зъби, да зубря — сам, без ръководител. До започването на приемните изпити в университета оставаха още три месеца. Без да се ползувам от никакви лаборатории, без учител, седейки у дома в спалнята, аз се мъчех да вкарам и наредя в ума си за някакви три месеца двегодишния курс на учение; заедно с това трябваше да повтарям онова, което бях минал и по-първата година.
Учех по дванадесет часа в денонощие. В продължение на три месеца работих по тоя начин, като си давах почивка само в най-редки случаи. Преуморих се и физически, и умствено, но все зубрех. Започна да се преуморява зрението ми; заболяха очите ми — но за щастие не се отказаха съвсем да ми служат. Накрая може и да се побърках малко. Помня, че по това време бях твърдо убеден, че съм открил формулата за квадратурата на кръга, но отложих благоразумно проверката на откритието си за след като издържа изпитите. Тогава — мислех си — аз ще им дам да разберат!
Най-после започнаха изпитите. Те продължаваха няколко дни. През цялото време, докато траеха, аз почти не склопих очи: буквално всяка секунда посвещавах на зубрене или повтаряне на миналото. В резултат се оказа, когато издържах последния изпит, че съм получил досущ пълна преумора на мозъка. Стана ми противно да гледам книги. Не исках за нищо да мисля, не исках дори да виждам човек, способен да мисли.
При моето състояние само едно можеше да ми помогне, аз сам си предписах това лекуване — трябваше да поскитам. Дори не дочаках резултата от изпитите. Помолих един познат да ми заеме една лодка с платна, внесох вътре вързоп с одеяла, пакет различни провизии, дигнах платното и отплувах. Ранният утринен отлив подхвана лодката и я отнесе от Оукландския залив. Там попаднах в течението и с помощта на един хубав ветрец бързо се понесох по-нататък. Заливът Сан Пабло димеше, димеше и проливът Каркинец при фабриката Селби; аз се взирах в „опознавателните“ пунктове и ги оставях един след друг; Нелсън едно време бе ме научил да се ориентирам по тях, когато плавахме с него на „Северен елен“, незабравимата гемия, която винаги плаваше с всичките си платна.
Отпред се показа градът Бенишия. Минах като стрела покрай входа в залива на Търнъровата корабостроителница, заобиколих пристанището Солано и се изравних с редица лодки; тук видях, притиснати един в друг, рибарски шлепове; бях пак в ония места, където някога водих бурен живот и се отдавах на пиянство.
И ето тук се случи с мене нещо; едва след много години разбрах цялото значение на това събитие. Аз съвсем не смятах да се спирам в Бенишия. Течението беше попътно, вятърът свиреше и надуваше платната; за човек, свикнал с морето, времето беше просто чудесно. Отпред се показаха носовете Бул Хед и Арми Пойнт, които преграждаха входа в залива Суисун, който също димеше. И все пак, щом съзрях рибарските шлепове, без да му мисля, веднага завъртях кормилото, спуснах платното и насочих лодката към брега. В миг в дъното на моя преуморен мозък нещо се размърда и аз разбрах какво ми се иска. Искаше ми се питие, искаше ми се да се напия.