Цар Алкохол

Реших веднага да си избера кариера. Четири отрасли много ме интересуваха: първо — музиката; второ — поезията; трето — искаше ми се да пиша на философски, политико-икономически и политически теми; и най-после, четвърто — впрочем то ме привличаше най-малко — мислех да се занимавам с белетристика. Но след това решително зачертах музиката от списъка, като знаех, че нищо няма да излезе от това. Аз седнах в стаята си и се залових едновременно за второто, третото и четвъртото. Боже мой, как горещо се залових за работа! Цял кипях от жажда за творчество, горях като в треска. Струва ми се, че всеки друг на мое място не би издържал. Чудя се как не ме сполетя размекване на мозъка от прекомерна работа и не ме пратиха в лудницата. Аз пишех, пишех всичко, каквото щеш — тежки трактати, къси разкази с научен и социологичен характер, стихове от всички видове, като почнеш от сонети и триолети и свършиш с трагедия, написана в бели стихове, и слоноподобна епическа поема в духа на Спенсър. Имаше случаи, когато седях пред масата по петнайсет часа в денонощие, из ден в ден, и пишех, без да спра. Понякога съвсем забравях за ядене или просто отказвах да отида да обядвам, за да не се откъсвам от хартията, върху която нахвърлях страстните излияния на душата си.

А след това започна историята с пишещата машина. Мъжът на сестра ми имаше машина, с която работеше през деня. Нощем той ми позволяваше да се ползувам от нея. Чудна машина беше тя. Готов съм да заплача, като си спомня борбата си с нея. Тя беше вероятно модел от първите години на ерата на пишещите машини. Шрифтът беше само от главни букви. В нея се криеше някакъв зъл дух. Тя не се подчиняваше на никакви физически закони и всяка секунда опровергаваше древната и почтена аксиома, че еднаквите действия дават еднакви резултати. Готов съм да твърдя под клетва, че тази машина никога не постъпваше еднакво два пъти подред. Тя пак и пак доказваше, че съвсем различни действия могат да дават еднакви резултати.

Как ме болеше кръстът от нея! Преди това моят кръст издържаше каквото щеш напрежение, а при моя предишен живот, който не се отличаваше с особена изнеженост, той понасяше много и твърде много. Но тази машина ми доказа, че съм нямал кръст, а някаква слаба тревичка. Усъмних се дори в силата на плещите си. След всяка схватка с машината те ме боляха като от ревматизъм. Клавишите й трябваше да удрям с такава сила, че някой в другата стая взимаше този звук за гръм или помисляше, че се чупят мебелите. Трябваше да удрям така силно, че нервът на показалеца ме болеше дори до лакътя, а по връхчетата на пръстите ми изкачаха мехури, които се пукаха и после пак излизаха.

Най-лошото бе, че не само се учех да пиша на машината, но едновременно с това и преписвах ръкописите си. За да напиша нищо и никакви хиляда думи, аз трябваше да извърша подвиг в смисъл на физическа издържливост — и заедно с това да изтърпя най-силното умствено напрежение, а между това всеки ден съчинявах много думи и трябваше да ги напечатам и изпращам на издателите, които чакаха.

Този живот — писане денем, печатане нощем — насмалко не ме умори. Хвана ме мозъчна преумора, нервна преумора, а на това отгоре и физическа преумора, а между това мисълта да се напия не ми дойде нито веднъж на ума. Аз летях много високо, за да имам нужда от някакво опиване. Всичкото си време, когато не спях, прекарвах — с изключение, разбира се, на ония часове, когато седях при машината — в някакво блажено състояние на творчество. Освен това не ме влечеше към чашата и по друга причина: та аз още вярвах в много неща — в любовта на мъжете и жените един към друг, в родителската любов, в човешката справедливост, в изкуството — с една дума, във всички ония призраци, върху преклонението, пред които е основан целият наш живот.

Но издателите, които чакаха моите произведения, предпочитаха да си остават в очакване. Моите ръкописи изминаваха необикновено количество мили, като пътуваха сякаш за рекорд между Тихия и Атлантическия океан. Може би именно необикновения вид на тези напечатани на чудатата машина редове пречеше на издателите да вземат поне някоя дреболия от мене. Аз продадох на букинистите всичките си учебници, които с такъв труд бях събирал на безценица. Вземах назаем малки суми, откъдето успеех, и позволявах на моя стар баща, който работеше с последни, бързо гаснещи сили, да ме храни.

Тази история не трая дълго, само няколко седмици. После се принудих да се предам и да се заловя за физически труд. А между това аз не чувствувах нужда да залея скръбта си с вино. Особено разочарование не изпитвах. Работата се отлагаше — това бе всичко. Може би наистина нямам достатъчно подготовка. Бях успял да науча вече много от книгите и съзнавах, че само съм се допрял до полата на одеждата на знанието. Но все още витаех в емпиреите. Цялото време, когато не спях, а също и по-голямата част от часовете, които би трябвало да посветя на съня, аз отдавах на книгите.

Глава 24