Цар Алкохол

Положението беше отчаяно. Заложих часовника си, велосипеда и мушамата си, оставена от баща ми, който много се гордееше с нея. Тази мушама беше едничкото наследство, което съм получил през живота си. Тя струваше 15 долара, но оценителят ми даде за нея само два. Веднъж дойде при мене един от моите бивши другари по морска служба и донесе един костюм, увит във вестник. Той не можеше да даде никакво удовлетворително обяснение как е попаднал този костюм у него, но и аз не настоявах да го питам. Поисках да взема този костюм, но съвсем не за да го нося. Дадох за него на приятеля си цял куп стари дрехи, които не приемаха за залог и които поради това бяха безполезни за мене. Той ги разпродаде на дребно и спечели няколко долара, а аз заложих костюма за 5 долара на една заложна къща и доколкото знам, той и досега е там. Никога не съм мислил да го откупувам.

Но все не можех да намеря работа, макар че без друго трябваше да имам известна цена на пазара на труда. Бях на 22 години, тежах 165 фунта без дрехите и всеки мой фунт беше напълно годен за работа. Последните следи от моя скорбут изчезнаха благодарение на лекуването със сурови картофи. Нямаше дупка, където да не се заврях да търся работа. Опитах се да стана модел в едно ателие по живопис, но безработни момчета с хубави телосложения се оказаха твърде много и аз не можах да издържа конкурса. Обаждах се на обявления на престарели инвалиди, които си търсят компаньони, и щях да стана агент по разпродаване шевни машини на комисионни начала, без заплата. Но бедните хора не купуват шевни машини в тежки времена, така че трябваше да се откажа и от това. Разбира се, наред с такива лекомислени занятия търсех работа за носач, но зимата настъпваше и работническата армия в града всеки ден се увеличаваше благодарение на притока на нови сили от село. Освен това аз, който бях безкрайно блуждал по всички страни на света и в царството на разума, не бях член нито на един трейдюнион.

Аз залавях всичко, каквото попаднеше, работех с надница и на час, косях поляни, подрязвах плетища, отковавах килими и пак ги заковавах на мястото им. Дори се подготвих за изпит да постъпя на гражданска служба по пощите и издържах изпита по-добре от всички. Но уви, нямало ваканции и пак трябваше да чакам. Търсейки място, аз се занимавах с всичко, каквото успявах да намеря, и между другото се опитах да спечеля 10 долара, като описах едно мое пътуване с открита лодка надолу по Юкон, при което бях взел 1900 мили за 19 дни. Нямах никакво понятие за вестникарска работа, но твърдо вярвах, че ще получа за разказа си 10 долара.

Ала не можах да ги получа. Най-големият вестник в Сан Франциско, където пратих по пощата ръкописа си, не ми отговори нищо, но и не ми върна ръкописа. Колкото продължаваше да го държи, толкова повече у мене крепнеше увереността, че е приет.

Чудно нещо! Някои хора като че ли се раждат късметлии, а на други късметът пада от небето. Мене пък съдбата ме подгоняше с тояга към щастието и тази тояга я размахваше горчивата необходимост.

Отдавна бях се отказал от мисълта да ставам писател и като започнах разказа, искрено се стремях само към това да спечеля 10 долара. Това беше пределът на моите желания, защото 10-те долара щяха да ми помогнат да издържа, докато намеря постоянна работа. Ако през това време по пощите се откриеше някоя ваканция, щях с радост да се заловя за нея.

Но ваканция не се откриваше и постоянна работа не се намираше. Продължавах да се занимавам с всичко, каквото ми падне под ръка, и в същото време пишех една повест от 21 000 думи за „Другар на младежта“. Обработих я и я преписах на машината за 7 дни. Струва ми се, че това беше причината, заради която ми я върнаха.

Докато моята повест пътуваше назад и напред, опитах се да напиша няколко малки разкази. Един от тях продадох за 5 долара на „Месечник“, а за друг — „Черен котарак“ ми плати цели 40 долара. „Месечник“ ми предложи по 7,5 долара за разказ, плащането след напечатването. Откупих велосипеда, часовника и мушамата на баща си и взех под наем една пишеща машина. Освен това изплатих дълговете си в няколко дюкянчета, които бяха ми открили малък кредит. Един бакалин-португалец, помня, никога не оставяше моите сметки да се покачват над четири долара, а Хопкинс, друг търговец, нищо не можеше да го принуди да надмине пет долара.

Но неочаквано един ден получих от пощенското ведомство покана да отида да получа служба. Тя ме тури в извънредно затруднено положение. 65 долара заплата — постоянен месечен приход — това беше за мене почти непреодолимо изкушение. Не знаех какво да реша. И струва ми се, че никога няма да простя на началника на пощенската станция в Оукланд неговата обноска с мене. Аз отидох и се опитах да се обърна към него като човек към човека. Обясних му откровено положението си.