Цар Алкохол

Но щом се отклоних веднъж, позволете ми да задам тук един въпрос, който съм си задавал десетки хиляди пъти. Защо пиех? Каква необходимост ме караше да пия? Та аз бях щастлив. Дали пиех, защото бях прекомерно щастлив? Аз бях силен. Дали пиех, защото бях много силен? Притежавах ли прекомерно голям запас жизнена енергия? — Аз не знам защо пиех. Мъчно мога да дам определен отговор, макар че някои подозрения с всеки ден все повече се затвърдяват у мене. Аз бях поддържал много дълго време близки отношения с цар Алкохол. Левакът с дълги упражнения може да стане човек, който си служи нормално с дясната си ръка. Дали и аз, не алкохолик по природа, станах алкохолик благодарение на упорито присажданата привичка?

Аз бях тъй щастлив. След като се оправих от тежката болест, озовах се в прегръдките на любима жена. С по-малко труд сега печелех все повече пари. Здравето ми беше превъзходно, спях като младенец. Продължавах да пиша книги, които имаха успех, а на попрището на политическата борба моите противници смутено отстъпваха пред фактите, с които животът всеки ден потвърждаваше правилността на моите тезиси. Ни денем, ни нощем не изпитвах скръб, разочарование или съжаление, аз бях постоянно щастлив. Животът беше един непрекъснат безкраен химн и аз се сърдех дори на часовете спокоен сън, които ми отнемаха радостите, които бих изпитвал през това време, ако бях буден. И все пак пиех. Цар Алкохол незабелязано за мене подготвяше почвата за новата болест, която изцяло беше плод на неговите ръце.

Колкото повече пиех, толкова повече алкохол трябваше, за да получавам предишните резултати. Когато отивах от Лунната долина в града, често обядвах някъде на гости. Един коктейл, който обикновено даваха преди ядене, не ми правеше никакво впечатление. Той съвсем не ме възбуждаше преди ядене. Затова като тръгвах да отида някъде на гости, предварително изпивах два-три коктейла, а ако срещнех приятели — и пет, и шест, защото няколко коктейли повече не играеха за мене роля. Веднаж много бързах и нямах време да дочакам, докато приготвят няколко коктейли. Осени ме една бляскава идея: поръчах на бюфетчията да ми направи двоен коктейл. Оттогава, щом бързах за някъде, винаги си поръчвах двоен коктейл и по такъв начин спестявах време.

Един от резултатите на това редовно пиене на алкохол в големи дози бе появилата се обща потиснатост у мене. Мозъкът и нервите ми, свикнали с изкуственото възбуждане, изгубиха способността да се възбуждат без помощта на изкуствени средства. Аз все по-мъчно можех да минавам без алкохол при общуване и срещи с хората. Преди да се присъединя към приятели и да се смея с тях в общо настроение, аз трябваше да почувствам шибването и опарван то на цар Алкохол, подемът на фантазията, радостното озарявай на мозъка, гъделичкащият смях, допирането и жилото на дяволщината, усмивката по ликовете на нещата.

Друг резултат бе това, че цар Алкохол започна постепенно да ме тика в капан. Той пак ми навличаше моята дълга болест, караше ме пак да започна да гоня истината, да снемам покривалата й да я погледна право в лицето. Ала всичко това ставаше много постепенно. Моите мисли постепенно се ожесточаваха, но този процес ставаше почти незабелязано.

Понякога в моя мозък се зараждаше тревожна мисъл: докъде ще ме доведе това систематично злоупотребяване с алкохола? Но цар Алкохол бързо успокояваше тези мисли.

— Ела да пийнем, аз ще ти обясня всичко — казва той обикновено и постига своето. Случаят, който ще приведа сега, е много характерен в това отношение и цар Алкохол никога не пропускаше повод да ми го напомни.

Веднаж станах жертва на нещастен случай, след който стана нужда за една твърде болезнена операция. Една сутрин, приблизително седмица след операцията, аз лежах слаб и измъчен на своето болнично легло. Здравият загар на лицето ми (доколкото той можеше да се съзре през израсналата ми брада) се замени с болезнена жълтеница. До леглото ми стоеше докторът и се готвеше да си отива. Той поглеждаше неодобрително цигарата, която пушех, и най-после каза:

— Вие трябва да оставите пушенето. В края на краищата то без друго ще ви погуби. Погледнете мене.

Аз го погледнах. Той беше приблизително на моята възраст, широкоплещест, с висока гръд, с бляскави очи и ярка здрава руменина на бузите. Мъчно можеше да си представи човек по-добър образец на здраве и сила.

— И аз пушех — продължи той. — Повечето пури. Но после го оставих. И ето, както виждате.

Той говореше с известно самодоволство, което намираше опора в съзнанието му за собственото си физическо превъзходство. А след месец той почина. И го погуби не някой нещастен случай, а една дузина различни бактерии с многоетажни латински имена, които се нахвърлиха върху него и го унищожиха. Станали у него някакви необикновени, извънредно мъчителни усложнения и този великолепен образец на човечеството много дни преди смъртта си бе започнал да крещи така, че се чуваше из цялата махала. И тези викове не престанаха чак до смъртта му.