Царството

Положението ми беше сериозно. Тялото ми бе изразходвало всички свои резерви и мускулите ми се смаляваха с всеки изминал час. Дори чулен метокът изглежда вече не ми действаше. Въпреки това, дори в този най-мрачен миг получих утеха. Нямах и най-слаба представа къде съм и когато паднах в едни шубраци, се търколих на малка полянка. За мое удивление и радост в нейния център имаше тлеещ огън. Бях паднал тежко и щом се озовах на полянката, едва събрах сили, за да пропълзя до огъня, но някак си успях да го направя. Като стигнах до него, паднах напред. Претърколих се на гръб и се замолих собственикът на огъня да се върне, преди да съм умрял.

Малко по-късно се събудих и видях двама души, които стояха до мен. И двамата бяха облечени в мръсни дрехи от якова вълна и ботуши от якова кожа.

Не бяха тибетци. Сигурно бяха от някое от множеството местни племена, които все още живеят в отдалечените долини и изповядват древни анимистични култове, пребивават в сурова диващина. Когато ме видяха, че отворих очи, веднага измъкнаха кукрите си от коланите и замахаха срещу ми. Аз се свих от страх и с крайчеца на очите си видях, че това ги успокои. Започнаха да си шепнат на странен език, който изобщо не можах да разпозная. Тогава по-възрастният прибра ножа си, свали своя мях за вода от колана и като протегна ръка към мен, каза нещо, което не разбрах. Аз се насилих да се усмихна, макар че дори този най-основен жест ми причини големи болки. След това с благодарност изсипах малко вода в устата си. Възрастният мъж ме наблюдаваше внимателно и когато видя, че свърших с пиенето, се опита отново да ме заговори, този път на развален и със силен акцент китайски.

- Добре?

- По-добре, но не много. Моля, накъде се намира гомпата Литанг?

Това предизвика нова порция мляскане и съскане между двамата диваци, после възрастният попита отново на китайски:

- Имаш злато? Сол?

- Нищо нямам, но ако ме заведете в Литанг, там ще ви платя.

Не бях сигурен дали въобще са ме разбрали. Двамата отново започнаха да обсъждат нещо. После отидоха при огъня и започнаха да го ръчкат е ножовете си. Един Господ знаеше какво възнамеряват да правят. По-възрастният се върна и застана до мен.

- Слушаме кост - каза той тайнствено. - Костта каже.

Кимнах, за да покажа, че съм го разбрал, и си помислих с тъга колко щастлив щях да бъда, ако сега Оракулът беше е мен. Какво ли не бих дал, за да можех през изминалите няколко дни да поискам неговия съвет. Вероятно нямаше да изпадна в такава ужасна беда, ако не бях решил да го оставя в Делхи след последното положително предсказание, е което ме удостои, карайки ме да замина за Шангри Ла. Но тогава се запитах, признавам, в моето страдание подложих на съмнение дори мъдростта на Оракула, защо ме беше изпратил там? Какво се надяваше да науча? Като изключим колко погрешни са моята обсебеност и неестествено голямата ми гордост?

С ъгълчето на очите си наблюдавах двамата как разпалват огъня с клонки, които слагаха върху тлеещите въглени. Щом се разгоря весело, единият грижливо постави върха на копие в средата му. Клекнаха около него и застинаха в мълчание, очаквайки някакъв символ или знак, който щеше без съмнение да реши моята съдба. След известно време по-възрастният издърпа върха с дълга пръчка обратно на тревата и с много мляскане и съскане на своя странен език те успяха да напъхат дръжката на копието в отвора на острието.

Трудно мога да опиша онова, което се случи, не защото беше по някакъв начин невероятно или трудно за вярване, а тъй като сърцето ми направо щеше да спре от ужас. По-младият бръкна в торбата си и извади оттам предмет, предмет, който при други обстоятелства не би имал никакво значение за мен, но в този ден, по това време, след ужасното изпитание, което бях изтърпял, и след кошмарните истории, които бях чул от устата на лудия цар, предизвика пристъп на неподправен страх у мен.

Това беше коруба на костенурка.

Той я сложи на земята с извивката нагоре, протегна ръка над нея и измърмори някакви думи. Другият мъж, който сега размахваше копието, заби решително нажеженото острие в лявата страна на корубата. Чу се силен пукот и двамата започнаха внимателно да се взират в обезобразения предмет. По-възрастният разчисти сухите листа и парчетата от клони и кора в краката си и за мой най-голям ужас започна да чертае някакъв символ в пръстта. Без съмнение това беше хексаграма.

Тук завършва моята история, защото в този миг всички сили ме напуснаха и изгубих съзнание. Свестих се след много дни вързан за тази носилка, носена от монаси бон из джунглата.

Първото нещо, което направих, когато се свестих, беше да заплача с горчиви сълзи, защото вече знаех, че никога не съм бил автор на своята собствена съдба. Че през всички тези години съм бил пионка в една много по-голяма игра и че царят на Шангри Ла каза истината: Книгата Дзян беше направлявала всяко мое действие. Тя ме беше ръководила през целия ми живот и онова, което през цялото време бях смятал за инструмент на предсказанията, се оказа врата към най-чистото зло.

53