Царството

Но съществуваше и възможността да се втурнат да ме преследват и тази мисъл ме накара да се запрепъвам колкото може по-бързо нагоре по скалистия склон към онова, което се надявах да е клисура, която води към някой проход. Придвижването беше болезнено. Разреденият въздух съдържаше малко кислород и усещах как белите ми дробове се свиват напразно, докато крачех с усилие. Час по-късно все още се изкачвах и зяпах за повече въздух. Последните сиви остатъци от деня се готвеха да се стопят и аз реших да спра и по първите звезди да установя местоположението си и да запомня различните планински върхове, преди да изчезнат в мрака. Използвах възможността да смеся малко цампа с вода и чулен меток, така че да поема първата доза от магическото лекарство на тертона. После отново се обърнах към сипея и поех нагоре, но вече по-бавно в спускащия се мрак.

При зазоряване бях стигнал върха на прохода и пред мен лежеше ширналото се плато, което царят описа толкова точно, че прилича на лунната повърхност. Това беше възможно най-лошият терен за човек, който иска да върви бързо, защото земята беше осеяна с дупки и камъни с различна големина: от ябълка до човешка глава, а аз вече се чувствах необикновено уморен. За да укрепя духа си, спрях на малка почивка и погледнах назад към клисурата. Видимостта беше добра, виждах последните няколко километра на моето изкачване и нямаше признаци някой да ме преследва. Това означаваше, че ако монасите решат да тръгнат сега, щях да имам най-малко дванайсет часа преднина.

Подтикван от най-силния мотив на света - страха за собствения живот, осъзнах, че най-големите опасности лежат пред мен, а не зад гърба ми. Нямах никаква представа къде се намирам и накъде отивам. Подозирах, че съм някъде на запад и малко на юг от манастира Литанг, в гънките на могъща планинска верига, вероятно на повече от сто и петдесет километра от долината Цангпо. Обаче подобни разстояния нямат значение в Хималаите. Тук не може да се върви по права линия. Напредва се с безкрайни зигзаги нагоре и надолу по планинските склонове и през високопланинските проходи, където се изисква просто да прекосяваш долина след долина. Не знаех колко долини лежаха между мен и Пемако, но предполагах, че вероятно не са по-малко от десет. И като добавим десетте или повече прохода, ме чакаха неизвестен брой плата като това пред мен плюс безкрайно разнообразие от други препятствия: дълбоки ледени реки без брод, непроходими клисури, покрити със сняг висини и хиляди начини да си изкълчиш глезена или счупиш някоя кост... А всичко, с което разполагах, беше компас, звездите на нощното небе, десетина литра вода, чулен метокът и брашното.

В положение като моето не си заслужава да започнеш да пресмяташ трудностите. По-разумно е просто да вървиш и да се съсредоточиш върху тежката задача да намериш най-бързия път. Поне чулен метокът започна да действа. Имах болки в краката и стъпалата от ударите в камъните, но сега започнаха да заглъхват. А и въпреки тежкото си положение, се улавях да мечтая - сигурен знак, че халюциногенът започва да действа. На обед се почувствах така, сякаш бях изпил бутилка шампанско на екс. Духът ми беше висок, крачките бързи, главата ми почти празна откъм мисли. Всичко, което трябваше да помня, беше да взема още малко чулен меток на здрачаване. Нямах никаква представа колко време можех да продължавам така, докато най-накрая не вляза със залитане в някое село или не падна мъртъв на голия сипей.

Слънцето падаше от небето, бавно описвайки дъга, луната изгряваше и се изкачваше високо на нощния небосклон, после отново изчезваше като актьор от сцената. Показваше се отново, проблясвайки над скалистото плато. Аз залитах надолу в клисури, заобикалях големи скали. Минах покрай кръг от огромни камъни, които ми напомниха за Стоунхендж и Карнак в Бретан. Седнах с гръб на най-големия мегалит и си представих хората, които може би са го построили много, много отдавна, и се почувствах невероятно самотен и лишен от надежда. Всичко наоколо беше толкова огромно, а аз напредвах като мравка през могъщите скалисти каньони, над които се простираше безкрайното небе. Слънцето залезе кърваво.