Царството

Нощта, пещерата, мракът - всичко беше преобразено, всичко друго потъна в забрава, щом Херцог ги отнесе на крилете на своята баснословна, фантастична, невероятна история, която започваше от малко австрийско село, стигаше до Аржентина, до Америка и накрая до Тибет. Нанси затвори очи в мрака и виденията заиграха пред нея. Тя се превърна в Антон Херцог, видя неговия млад баща, трудолюбивия професор от Мюнхен отпреди толкова години. Прекоси десетилетия заедно с него и цели континенти, измина целия път, докато не пристигна в Изумрудената долина и ужасното царство Шангри Ла. И с него научи истината за света от устата на царя и за ужасната съдба, която го очаква, ако не съумее да избяга.

- Взех раницата си от моята килия в центъра на Шангри Ла и се спуснах обратно на приземния етаж.

Гласът му ечеше в главата ѝ. Това беше и нейно пътуване.

- Нямаше никого наоколо, щом започнах да проучвам коридорите и пасажите. Попаднах в двор, в центъра на който се издигаше манастирският кладенец. Като работех трескаво от страх, извадих малко вода. Беше студена, кристално чиста и сладка като вино и напълних манерките си. Тук извадих голям късмет, защото до стената беше оставена цяла торба с цампа. Изхвърлих всички лични вещи от раницата - четка за зъби, бинтове и безполезните карти, и я напълних до горе с цампа. Кесията, в която беше прахта от чулен метока, бях вързал за врата си - тя беше най-ценното ми притежание. Продължих проучванията си и попаднах на помещение, в което имаше градинарски сечива, включително няколко зимни вълнени чуби и една мазна шапка от якова вълна. Премерих чубите, взех най-голямата и напъхах шапката в джоба ѝ. Сега вече бях подготвен и едва ли някога щях да бъда по-готов. Оставаше само да намеря Книгата Дзян.

Не ми отне много време, за да открия библиотеката. Подобно на привидение, което тормози полуразрушен замък, се плъзгах безшумно по коридорите и през помещенията, когато най-накрая попаднах в голяма стая с лавици за книги покрай стените. В центъра на помещението стоеше златен аналой. Втурнах се натам, за да открия, че върху него не лежеше книга. Всеки сантиметър от лавиците покрай стените беше пълен с хиляди и хиляди древни томове. Щеше да ми отнеме седмици, за да ги претърся, а аз разполагах само с няколко минути. Въздъхнах отчаяно, но си спомних, че разказът на царя за Книгата Дзян ми прозвуча повече или по-малко глупаво: книга, написана върху плочките на коруба от костенурка, каза той, след това преписана на кожа и накрая на пергамент. Книга, която съдържала мислите на вселената, която си говори сама. Лудост и черна магия, напомних си отново аз, като го произнесох на глас. После се завъртях на пета и започнах да търся път за измъкване.

Предполагах, че ще трябва да се кача на манастирската стена и после да скоча или да се спусна от другата страна. За тази цел щях да имам нужда от въже. Обаче на практика всичко се оказа много по-лесно. Излязох от пасажа в заден двор, а в далечния му край видях врата. Впуснах се натам, без да допускам дори за секунда, че може да е отключена, но за всеки случай натиснах дръжката. Вратата се отвори и разкри пред очите ми планинския склон отсреща. Направо не можех да повярвам на късмета си, но бързо осъзнах, че монасите са си позволили да бъдат толкова небрежни, защото бяха напълно убедени, че никой никога няма да се опита да избяга, нито пък нежелан посетител ще се появи от недрата на негостоприемната планина.

Вече започваше да се смрачава, когато тихо се измъкнах през вратата и я затворих безшумно зад мен. Чист, неподправен страх изпълваше всяка моя клетка, когато закрачих по каменистата земя. Ако ме хванеха сега, повече никога нямаше да имам възможност да избягам и ужасната ми съдба щеше да бъде подпечатана. Когато стягах презрамките на раницата си, забелязах на земята нещо да проблясва. Наведох се. Това беше мундщукът на костена тръба и внезапно разбрах, че в подножието на замъка лежаха кости. Кости и още кости, а аз стоях до глезените затънал в древни останки. Стоях в гробището на царете на Шангри Ла. Вдигнах тръбата и я сложих в раницата. Така щях да имам някакво доказателство за ужасното си пътуване, ако успеех да избягам.

След няколко минути вече се бях отдалечил на повече от половин километър от гомпата. Обърнах се да я погледна за последен път. Кулата се очертаваше на фона на сумрачното небе. Дали беше плод на въображението ми, или наистина видях фигурата на окаяния цар, вторачен в първите вечерни звезди в очакване на ужасния си край? Може би го бях спасил - когато открият, че съм избягал, няма да има детрониране и ще може да живее до идването на следващия посетител. Можеше да продължи да поддържа ужасната си заблуда още малко щеше да властва още няколко години над света или над онова, което смяташе, че управлява.