Царството

Нанси сложи платнения вързоп на бюрото и след това го разгърна. Първото нещо, което видя, беше тънка ивица пластмаса, малко по-голяма от кредитна карта. Нанси веднага я разпозна - това беше журналистическа карта от „Интернешънъл Хералд Трибюн", и под зърнестата снимка беше изписано с черно мастило името Антон Херцог. Нанси вдигна очи. Лал и неговият колега се бяха вторачили в нея, без да отместват очи, сякаш очакваха да се издаде по някакъв начин. Тя продължи много внимателно да развива платнения вързоп. Докато го правеше, усети, че всички се наведоха, включително полицаят сикх, който все още стоеше зад нейния гръб. Платът се разви и пред очите ѝ, за нейно най-голямо учудване, се показа животинска кост. Прецени, че е дълга около петдесет сантиметра. Вероятно е била бедрена кост. Изглеждаше много стара. Беше избеляла, осеяна с дупчици и кафеникава на цвят. В единия край, където се разширяваше в топка, която би паснала в тазовата ямка или в коляно, тя имаше нещо, което можеше да се опише единствено като мундщук, направен от обезцветен метал. Мундщукът беше дълъг малко повече от два сантиметра и половина. Върху него беше гравирана съвършена релефна фигура: кама над свастика. Тя се замисли какво ли може да означава този глиф⁶. Свастиката е символ, който се среща из цяла Азия, поне това знаеше. Обаче нямаше представа какво е значението на камата в съчетание със свастиката. Може би символът принадлежеше на древна тибетска будистка секта или на някоя индуска кралска фамилия.

Под глифа имаше шест странни символа, очевидно букви от отдавна мъртва азбука. Твърде са примитивни за тибетски букви, помисли си Нанси. Може би са клинообразно писмо или шумерски? Не, в това нямаше смисъл. Трябваше да бъдат от някой азиатски език, в края на краищата костта беше от Тибет.

Мундщукът напомняше на Нанси за лулите, които възрастните мъже пушеха, когато тя беше дете. Поклати глава в объркване, като нито за секунда не забравяше за силата на неприязнените очи на тъмничарите, вторачени в нея. Не знаейки какво да прави, тя взе костта в ръце и започна да я оглежда отблизо. Това беше отвратителен предмет, но излъчваше странна енергия. Образи се замяркаха в съзнанието ѝ. Видя как се лее разтопено злато в пещера кой знае къде, как изригва вулкан, една безлюдна равнина, гладуващо дете, което тича по пуст път. Яснотата и непосредствеността на образите я шокираха. Тя започна да премигва, за да ги разпръсне, след това предпазливо сложи костта на масата и насочи вниманието си към плата. След като внимателно изглади последните гънки, погледът ѝ попадна върху портрет на Далай Лама с големината на карта за игра. На гърба беше написано с разкривен почерк на английски: „За Нанси Кели. Тръба от кост. Намерена от Антон Херцог в Пемако, Тибет, 17 юни".

Нанси престана да диша. Кожата ѝ настръхна от страх. Само с усилие на волята успя да вдиша отново. Зяпна, за да си поеме дъх. Трябваше да се махне от полицейското управление, да си замине от Делхи. Да се отдалечи от нарастващата клаустрофобия на аферата „Херцог". Не го ли направеше, никога повече нямаше да види дневна светлина. Това беше някакво зло, зло, надхвърлящо всичко, което беше преживявала, но сега го почувства близо до себе си и че идва за нея.

Заключението беше неизбежно. Костта и платненият вързоп бяха адресирани до нея още преди мястото да ѝ бъде предложено. Но това беше смешно, просто не можеше да бъде истина. Чувстваше как Лал я наблюдава, все още търсейки някакъв признак за нейната вина. Обаче Нанси просто поклати объркано глава. Преди двайсет и четири часа махаше за довиждане на своите приятели в Ню Йорк, а сега беше задържана в някакъв полицейски участък в Делхи, заплашена със затвор, и искаха от нея да обясни някаква си древна кост.

- Госпожице Кели - Лал продължаваше да рови, - защо господин Херцог е изпратил това на вас? Почеркът е негов. Проверихме го. И защо бихте проявили интерес към една стара кост? Вие не сте колекционер на антики. В това съм напълно сигурен. Затова, госпожице Кели, ще ме извините, ако си мисля, че тя има някаква друга стойност за вас, някакво друго значение?

Нанси само поклати отчаяно глава. Просто не знаеше какво да каже. Сигурно така разпитващите изтощават хората, помисли си тя. Затова разпитваните рухват и признават престъпления, които не са извършили. Чувстваше се изтощена и безсилна. И преди беше участвала в неприятни сблъсъци с полицията, но това беше у дома в Америка. Там тя знаеше своите права и че като журналистка във влиятелен вестник ще ѝ бъде осигурена най-добрата правна защита. Но тук в Индия, замесена в разследване на обвинение в шпионаж, тя беше почти сигурна, че няма никакви права и че ако нещата се развият зле за нея или ако инспектор Лал сметне за нужно, нямаше да види божия свят много дълго време.

Господин Лал бутна стола си назад, стана и започна бавно да крачи из стаята. Вторият полицай я наблюдаваше изпод тежки клепачи. Настъпи дълга, ужасяваща пауза, през която Нанси се въртеше на стола и не знаеше какво да прави.