Царството

- А сега, госпожице Кели, можем ли да започваме?

Той отвори дебелото досие, което лежеше на бюрото пред него, и надникна вътре през очилата си.

- Следвали сте в Париж, в Сорбоната. Вярно ли е?

Полагайки усилия да запази непокорството си, тя отговори.

- Да.

- Били сте там от 1997 до 2000 година, нали?

- Да.

- И твърдите, че не познавате господин Антон Херцог?

Тя отново каза умолително:

- Да. Срещала съм го няколко пъти. В редакцията. Той не ми е приятел, дори не е човек, с когото работя.

Нотка на нетърпение се промъкна в гласа на индиеца:

- Госпожице Кели, наистина е важно да бъдете напълно честна в своите отговори. Ще задам само още веднъж този въпрос. Но първо, нека ви кажа, че ние знаем, че Антон Херцог една година е преподавал в Сорбоната: от 1998 до 1999; получил е година отпуска от „Интернешънъл Хералд Трибюн" и уж е водил курс по писане. Второ, знаем, че е бил председател на комитета, който ви е дал стипендията за стажант репортер, когато сте започнали във вестника. А сега вие идвате тук, за да поемете неговата работа. На мен ми приличате по-скоро на протеже, отколкото на човек, който изобщо не го познава.

Нанси Кели поклати глава удивена. Обвинението им беше мършаво, предположенията всеобхватни. Това беше нелепо, но инспектор Лал се беше вторачил в нея, сякаш сега трябва да направи пълни самопризнания. Опитвайки се да запази спокойствие, тя отговори:

- Не съм срещала Херцог, докато бях в Сорбоната. По онова време не ме интересуваха особено водещите журналисти. Бях просто средностатистически студент, който си предава курсовите работи със закъснение и виси по баровете. Както и да е, дори да го бях познавала в Париж, какво толкова? Това не би ме превърнало в протеже. Много хора познават Херцог. Той е журналист с международно признание, и то заслужено. А това, че съм получила работата му, отново нищо не доказва. Освен това я получих по заслуги. Не мога да си представя какво се опитвате да кажете.

Мъжът я изгледа почти съжалително, след това прелисти страницата в дебело досие.

- Госпожице Кели, знаете ли, какво е правил господин Херцог в Индия и Тибет?

- Да, разбира се, че зная. Писал е репортажи за „Трибюн". Напоследък проучваше въпроса с топенето на глетчерите на Тибетското плато... Това вършеше, когато вестникът изгуби връзка с него...

Тя замлъкна под гневния вторачен поглед на инспектор Лал.

- Продължавайте - подкани я той презрително.

- Тибетските глетчери се топят, а те снабдяват с вода седемте свещени реки в Азия: Жълтата река, Ганг, Брахмапутра... Това същевременно означава, че осигуряват питейна вода на 50 процента от световното население. Ако глетчерите изчезнат, реките ще пресъхнат и няма да има питейна вода за хората. Ще настъпят суша, глад и войни. Важна статия...

- Значи това е прикритието на Херцог?

- Неговото прикритие? За какво му е? По това работеше, поне доколкото аз знам. И това наистина е всичко, което знам. Главният редактор на „Трибюн", Дан Фишър, ми го разказа. Защо да ме лъже? Това е вършил Херцог, когато вестникът изгуби връзка с него. Не е известно неговото местонахождение, поне доколкото аз знам. Ако вие имате представа къде може да бъде, ние от „Трибюн" ще се радваме да го чуем.

Господин Лал отново прелисти страницата и каза с нисък глас:

- Госпожице Кели, повярвайте, че много бихме искали да знаем къде е той. Наистина много.

В продължение на около минута те седяха в мълчание. Господин Лал бавно прелистваше страниците в досието, докато не стигна до края на папката, след това рязко я затвори и вдигна поглед.

- Това е безсмислено.

После се обърна към полицая сикх и нареди:

- Моля, вземете пакета за госпожица Кели.

5

Вестовоят постави чантите на полковник Дзиен върху старо дървено писалище в манастирската библиотека. Полковникът дори не забеляза. Той крачеше бавно надолу из каменната зала с книжни стелажи по стените, придружаван от един капитан от БОС. Докато вървяха, токовете на ботушите му потракваха отривисто по плочите на пода. Той насочи фенерчето към гърбовете на древните книги, подвързани с кожа от як. Купчини книги бяха подредени и на пода, вече прегледани и отделени от него. Без да откъсва погледа си от стелажите, Дзиен каза на капитана:

- Ако някога е била тук, вече я няма.

В същия миг се обърна внезапно към него и попита:

- Сигурен ли си, че си проверил навсякъде другаде?

- Тъй вярно. Всеки сантиметър. Проверихме всяка подова плоча и тухла. Да, напълно съм сигурен.

Капитанът измъкна един дебел том от лавицата и го отвори напосоки. След като прелисти няколко страници, вторачен в текста, той го затвори и върна на мястото.

Полковникът надникна през рамото му.

- Не си губи времето. Не е тук. Този тлъст армейски тъпак е подплашил монасите да избягат. Ако действително са я притежавали, са я взели със себе си. Или сме попаднали в погрешния манастир.

- Но нали това е единствената гомпа³ в Пемако.

- По-точно единствената гомпа, за която ние знаем. Но се носят истории, които описват друга. - Полковник Дзиен изгледа странно своя колега. - Капитане, знаеш ли за къде говоря?