Царството

Полковник Дзиен потупа армейския офицер по гърба и продължи, за да не накърнява самочувствието му:

- Сега в столицата Лхаса има два пъти повече китайци, отколкото тибетци. Вече няма нужда да преследваме техните абсурдни вярвания. Младите хора се интересуват повече от мобилни телефони, отколкото от молитвени мелници. Здравият разум на комунизма измести глупавата религия на монасите.

След това се обърна, за да огледа сбирщината изкаляни войници:

- Къде са останалите хора? Трябва да бъдат тук в двора до свечеряване. Искам да организирам издирване. Наредете да донесат провизии за десет дена. Но първо се погрижете за раните на този монах. И се отървете от трупа. Когато свършите това, искам да разпитам момчето. Нека се почисти и след това го доведете при мен. Ще установя главната си квартира тук, в манастирската библиотека...

След това полковникът закрачи отривисто към вратата на молитвената зала и изчезна в полумрака.

4

Стоманената врата се затръшна зад Нанси Кели и я поведоха надолу по дълъг, слабо осветен коридор с тухлен под. Докато стъпките ѝ отекваха в стените, почувства как започва да я обхваща ужас. Изглежда щяха да я разпитват за Антон Херцог. Бяха подозрителни. Може би вече го бяха осъдили и сега просто трябваше да бъде намерен. И в двата случая бяха хванали погрешната жена за своя разпит. Тя нямаше да хвърли допълнителна светлина по техния случай. Въпреки че обожаваше Херцог като журналист, всъщност не знаеше нищо за човека. Представи си го заобиколен от почитатели в редакторската стая при една от редките си появи, омагьосвайки всички наоколо с необикновените си разкази. Що се отнася до личния му живот обаче, за действителния човек зад бляскавата фасада, за неговите подбуди и политическите му убеждения - тя не знаеше съвсем нищичко и това усещане за пълно невежество само засили нейния страх. Започна да ѝ се струва, че пропада в някакъв кошмарен свят, че като Алиса в Страната на чудесата навлиза в царство, в което точно защото не знаеше в какво е обвинена, никога няма да може да изчисти своето име.

Какъв избор имаше? От откровено враждебното отношение на капитан Хундалани личеше ясно, че вече е здраво затънала, макар точното ѝ юридическо положение в момента да беше съвсем академичен въпрос. Истината беше, че я отведоха против нейната воля, без никаква възможност да поговори с адвокат, и само това имаше значение. По всичко личеше, че щеше да изчезне в адската дупка, наречена затвор, и никой нямаше да узнае... Може би точно това се беше случило и с Антон Херцог... Може би през изминалите три месеца гниеше в някоя препълнена килия на Делхийския централен затвор, измъчван от болести, и се чуди защо ли никой не си е направил труда да го намери.

Коридорът я отведе до друг коридор и после надолу по няколко стъпала, през няколко врати и накрая в част от полицейското управление, която приличаше повече на офис сграда, отколкото на затвор. Полицаят сикх почука на една безлична врата, отвори я и ѝ махна да влезе.

Зад писалището седеше индиец на средна възраст с невъзмутим вид. Безличното му лице беше безизразно до степен на невъзможност да бъде запомнено. Нанси изведнъж си спомни нещо, което преди време ѝ беше казал един от контактите ѝ в ЦРУ, докато пиеха кафе на Таймс Скуеър: че всички действащи агенти приличат на нищожества, на банкови чиновници или на хората, които виждаш в чакалнята на лекаря. „Те са толкова обикновени, че никога не изпъкват сред тълпата. Всъщност дори когато са сами, човек не ги забелязва. Те са нашите най-ценни активи. Виждаш ги, но след миг съзнанието ти изтрива спомена".

Само очите на мъжа бяха необикновени. Студенината в тях беше в пълна противоположност с иначе обикновения му външен вид. Гласът му я изненада. Той рязко издаде някаква заповед с раздразнение и нетърпение, каквито не беше очаквала.

- Свали ѝ белезниците, няма нужда от тях! Докато полицаят отключваше белезниците, мъжът стана, заобиколи бюрото и съвсем неочаквано издърпа стол за нея.

- Моля, госпожице Кели, седнете.

Нанси седна, още по-объркана от преди.

- Съжалявам, че трябваше да ви помоля да дойдете... От думите тя настръхна.

- Не бях помолена, а ми беше заповядано - разтри китки тя. - А белезниците бяха напълно ненужни...

За миг мъжът сякаш изпита искрено съчувствие.

- Съжалявам. Тези млади офицери... понякога нямат и най-малката представа. Ще си поговоря с капитан Хундалани...

Нотката на съчувствие даде основание на Нанси да си помисли, че известна доза основателно възмущение е напълно оправдана.

- И какво си позволявате, да идвате посред нощ, да блъскате по вратата ми и да ме будите, за да ме арестувате? Нима се опитвате да ме сплашите?

Съвсем неочаквано черните очи на мъжа пробляснаха гневно към нея. Инстинктивно тя осъзна, че занапред ще трябва да бъде по-внимателна. Когато мъжът заговори отново, гласът му беше рязък и неотстъпчив: