Царството

Нанси Кели беше дошла в Делхи, за да стане новата шефка на южноазиатското кореспондентско бюро на „Интернешънъл Хералд Трибюн". Беше на трийсет години, твърде млада за този пост, но извади голям късмет с момента. Това беше нов етап в нейната кариера, както и в нейния живот. Надяваше се, че ще ѝ помогне да остави зад себе си близкото минало и че екзотиката и силните усещания в Индия ще я улеснят да забрави последните няколко месеца в Ню Йорк. Месеци, които от време на време сякаш минаваха бавно като години.

Чукането продължаваше, но Нанси беше още твърде объркана и уморена, за да стане от леглото. Иконката за ново съобщение на телефония дисплей замига.

- Идвам, само минутка - извика тя тихо сред шума от чукането и отвори съобщението. Беше имейл от бившето ѝ гадже Джеймс Лонг, кореспондент на „Трибюн" в Буенос Айрес. Сърцето ѝ се сви. Не можа да не си помисли, че е лош знак да получи първото си съобщение в Индия точно от него. Беше се запознала с Джеймс преди пет години, докато работеха заедно в нюйоркската редакция. Ходеха от три. Тя го обичаше, в това нямаше съмнение, но желанията им бяха твърде различни. Той искаше да има съпруга, която си стои у дома и гледа децата: това никога нямаше да бъде тя. Най-накрая обяви, че е намерил друга, от майчинския тип, които обичат да си стоят вкъщи. Беше я срещнал по време на едно от нейните чести пътувания в чужбина. Жена му беше аржентинка и Джеймс изглеждаше много щастлив. Скоро се освободи мястото в Буенос Айрес, той се кандидатира и го получи. Може би всичко това беше вярно, а може би се беше срещал с жена си от много повече време, отколкото той или Нанси бяха готови да признаят. Това се случи преди три месеца. Нанси би трябвало да предположи нещо подобно, но го прие твърде зле. Знаеше, че не си подхождат, но това не пречеше още да го обича.

„Скъпа Нанси, съжалявам, че не вдигах телефона, но както ти обясних последния път, когато разговаряхме, смятам, че е по-добре..."

Тя престана да чете и претегли телефона в дланта си, преди да натисне бутона „изтривам".

Въздъхна облекчено, сякаш беше взела правилното решение кой кабел да среже и току-що е успяла да обезвреди бомба. Преди няколко месеца, отбеляза с чувствителността и празнотата, които идват след скръбта, отчаяно искаше да го чуе. Но сега почти беше успяла да си възвърне равновесието и последното, което би искала, бе да възобновят контактите си.

- Скъпи Джеймс - каза тя на глас, докато прозрачните бели пердета помръдваха леко от знойния делхийски ветрец, - сега разбрах, че ще настъпи денят, може би доста скоро, когато ще те преживея...

Успя да се усмихне насила и се огледа наоколо, сякаш наистина се надяваше да получи подкрепа от новата обстановка. По дяволите това чукане.

- Добре де, добре - каза Нанси и наистина се опита да се размърда. Свали краката си на пода и разтърка очи. Намираше се в една от най-омайните страни в света, пред себе си имаше интересна и трудна кариера, а миналото беше останало зад гърба ѝ.

Нещата се бяха наместили почти свръхестествено. Свободното място в Индия беше обявено точно същата сутрин, когато тя реши да отиде някъде в чужбина. По-точно Дан Фишър, главният редактор, който беше прескочил от Париж, я беше потупал по рамото и я бе поканил в своя кабинет. Антон Херцог, нейният герой, идолът на всички от „Хералд" и най-дълго задържалият се кореспондент в Делхи, се беше изгубил три месеца по-рано. След двайсет години на своя пост, се беше изгубил без никаква следа в тибетските планини. Дан Фишър беше чакал дълго, но накрая управителният съвет го натисна: трябва да се намери човек, който да заеме мястото. Индия беше най-важната страна в Азия и вестникът не можеше да чака до безкрайност Херцог да се върне. Затова предложиха работата на Нанси. Дан дори не си направи труда да го обяви на таблото за свободни места във вестника - факт, който тя би сметнала за много по-озадачаващ, ако не се радваше толкова много на възможността да се махне от Ню Йорк. Постът беше висок, а тя никога не беше стъпвала в Индия, но Дан я успокои, че има силни поддръжници във вестника, хора, които се възхищават на нейното перо и на уменията ѝ да разследва. Разбира се, това, че няма партньор, било в нейна полза - обвързаните хора винаги срещат големи трудности с преместването. Обаче тя щеше да седне на голям стол, пошегува се Дан, докато топло ѝ стискаше ръката. Антон беше легенда и Нанси трябваше да даде най-доброто от себе си. Беше се усмихнала благодарно, смаяна от странния и щастлив развой на събитията. Това бе огромна възможност и тя със сигурност нямаше да възразява срещу непривичната процедура по назначението.