Царството

При звука на молитвата, офицерът се завъртя на пети и изрева някаква команда на събралите се войници. Двама души излязоха напред. Бяха тибетци, отхвърлени от селото. Някога бяха извършили сериозни престъпления и трябваше да просят и да живеят на границата с джунглата. Тяхната работа беше да почистват манастирските нужници и да погребват селските мъртъвци. Униформите, които не им стояха добре, изглеждаха нови. Сигурно ги бяха взели в армията само преди часове. Армейският офицер се ухили и каза:

- Мисля, че паразитът има главоболие. Излекувайте го.

Един от новоизпечените войници носеше чук и осем-сантиметров меден пирон в ръцете си. На лицето му грееше злорада усмивка. Другият ренегат се тръшна на гърдите на игумена и стисна главата му. Възрастният човек, който сякаш не осъзнаваше случващото се с него, продължаваше своята тъжна тиха молитва.

Войникът с чука клекна до игумена и грижливо постави върха на бронзовия пирон в центъра на челото му. След това спря и погледна към офицера. Той кимна рязко и чукът се стовари с предизвикващ гадене звук. Пиронът потъна в черепа. Последваха още два удара, докато не потъна и главата на пирона. За малко ръцете на игумена помахаха слабо, после се отпуснаха. Дорген Трунгпа изплака от мъка и падна на земята. Над двора се спусна мълчание.

После офицерът заговори и послушникът с някакъв тъп ужас осъзна, че се обръща към него.

- Е, момче, сега, когато видя, че справедливостта възтържествува дори по такива отдалечени от Пекин места като Пемако, може би все още можеш да бъдеш спасен от хватката на тези зли и луди старци. Ти си още млад. Я да видим...

Той се обърна към разбитата порта и изкрещя заповедта си. Дорген Трунгпа стисна зъби и изрева от ярост и мъка. Двама войници влачеха младо селско момиче. Тя беше дъщерята на селянина с най-много земя в селото. Беше в края на моминството си, красиво момиче, което сега простенваше тихо от ужас и се бореше немощно със своите мъчители. Те я завлякоха пред младия монах. Офицерът излая друга заповед. Двамата войници, които я държаха, разкъсаха дрехите ѝ. Дорген Трунгпа отмести очи от голите ѝ форми, а войниците я държаха изправена пред него.

- Хайде, монахо, нека те видим да действаш като истински мъж. Нареждам ти да изчукаш селянката.

Светлината беше угаснала в очите на Дорген Трунгпа. Нищо в неговите осемнайсет години живот не го беше подготвило за това. Всичко, което знаеше, бяха поредицата манастирски церемонии, седмиците, пълни с молитви, пости и медитация, празниците в селото и порядъка на живот, воден в съзвучие с планетарните сили. Дъхът му излизаше на къси тласъци, когато войниците го вдигнаха и блъснаха към също толкова уплашеното момиче. Той не гледаше към нейната голота, но чуваше тихите ѝ стенания на умиращо животно. Офицерът започна да сипе насърчения с подигравателен тон:

- Хайде, момче, забрави лъжите на тия зли старчоци. Обетът за безбрачие е глупост. Промили са ти мозъка и нищо повече... Хайде, че търпението ми започва да се изчерпва... Заповядвам ти да изчукаш момичето и когато свършиш, ще запалиш манастирската библиотека.

Пред очите на монаха започнаха да оживяват всички ужаси, описани с големи подробности в Тибетската книга на мъртвите: душата, измъчвана от ужасяващи демони и неизразимата болка в момента на смъртта. Обаче това беше животът, живот, който Дорген Трунгпа нямаше сили да разбере. Затова затвори очи, успокои дишането си и се опита въпреки всички пречки да освободи своето съзнание.

2

Беше през деня. Нанси Кели знаеше единствено това. Не си спомняше къде се намира, нямаше представа и колко е часът. Чукането започна отново. Над главата ѝ висеше закачен за тавана вентилатор, големите му перки се въртяха мрачно, но не успяваха да предизвикат и най-малкото раздвижване на въздуха. За секунда се загледа объркано във вентилатора и тогава всичко си дойде на място. Намираше се в Индия, в Делхи, във фирмения апартамент. И някой чукаше на вратата.

Проклинайки напосоки, Нанси изстена от изтощение и се претърколи в леглото. Пердетата не бяха по-полезни от прозрачни бели чаршафи и стаята беше окъпана в светлина. Чувстваше се объркана и болна, а се намираше в Индия едва от няколко часа.

Не мога да се разболея толкова бързо, помисли си тя. Това би било много нечестно. Потьршува по нощното шкафче, взе телефона си и се вторачи объркано в часовника, защото не беше сигурна дали беше сменила нюйоркското време с делхийско. Спомни си, че самолетът ѝ беше кацнал посред нощ. Шофьорът я беше превел през тълпите просяци и чейнджаджии, които предлагаха настоятелно да ѝ обменят доларите или да намерят евтина хотелска стая, до сигурността на очакващия ги „Мерцедес". Беше се отпуснала на почти неудобно голямата кожена седалка и се вторачи през прозореца, докато зад него прелитаха цветовете и хаосът на делхийската нощ, сякаш беше телевизионен екран. Накрая колата се вмъкна в една пуста улица и я остави пред жилищната кооперация.