Царството

Що се отнася до горкия стар Антон, суровия шейсетгодишен мелез между аржентинка и американец, всички се надяваха да е поел на някоя от периодичните си екскурзии и рано или късно да се появи отново. Той беше човекът, който вдъхнови Нанси да стане журналистка, но въпреки възхищението, което изпитваше към него, тя не го познаваше добре. Винаги беше обичала неговите истории и винаги щом вземеше вестника, първо търсеше неговите статии. Истината беше, че има възможност да го срещне само няколко пъти. Антон се появяваше рядко в редакцията и когато това се случваше, Дан Фишър го посрещаше като кралска особа и рядко допускаше някого другиго до него. Няколкото пъти, когато Нанси бе имала възможност да разговаря с Херцог, той беше толкова любезен и окуражаващ, толкова скромен. Ho по време на тези срещи тя беше по-скоро омаяна, отколкото доволна. Надяваше се, че няма да мине много време и той ще се появи в делхийското бюро. Без съмнение, с още няколко истории в джоба, които ще му спечелят поредните награди. Този път тя щеше да е първата, която ще ги чуе.

Обаче имаше и обезпокоени гласове. Някои от близките приятели на Антон, останалата част от старата гвардия в нюйоркската редакция, започваха все повече да се тревожат, че може да се е случило нещо друго. Обичайно бе да се обади на някого от тях, да изпрати пощенска картичка или нещо подобно. Този път обаче не получиха никакъв знак от него. Разказваха, че на млади години Антон бил отличен планинар, а освен това инат. Не беше твърде трудно човек да си представи, че се е изсилил при катерене някъде, без съмнение с недостатъчно екипировка, като разчита единствено на своя ум и сили. Той беше кореспондент от старата школа - говореше няколко азиатски езика и притежаваше обширни познания за Индия, Китай и Тибет. Безброй пъти беше отказвал повишения и вдигане на заплатата, за да може да продължи да върши онова, което обича. Да работи на терена сам, да гони истории и да поема рискове, които биха уплашили репортери, наполовина по-млади от него. Антон със сигурност беше легенда и може би това беше причината никой да не иска да предположи най-лошото.

Нанси едва не подскочи. Чукането беше станало по-силно и един глас с индийски акцент викаше нейното име през отвора за пощенската кутия. Тя хвърли телефона на леглото и стана. Порови в куфара си, намери чифт камуфлажни панталони и чиста риза и ги облече. Грабна една ластичка и върза гъстата си кестенява, дълга до раменете коса на хлабава конска опашка. Погледна се в огледалото и видя, че изглежда уморена, но това не я изненада кой знае колко.

Излезе в коридора и изведнъж пред нея се откри зрително поле към основния хол. Когато пристигна, беше твърде уморена, за да огледа. Но сега гледката я удиви. Помещението преливаше от древни каменни статуи и фигурки. Буквално всяка повърхност и всяка маса, а имаше доста антикварни маси, бяха претъпкани със статуи. Някои скулптури представляваха глави на Буда в естествен ръст, други - грижливо изсечени търговци от Пътя на коприната, яхнали камили. Общото впечатление беше удивително: сякаш си надникнал в склад на „Сотбис". Очевидно Антон Херцог е бил познавач...

- Госпожице Кели, ако сте вътре, моля, бихте ли отворили вратата?

Гласът беше силен и нетърпелив. Тя клекна пред отвора на пощенската кутия и видя чифт кафяви очи.

- Да?

- Полиция. Аз съм капитан Хундалани. Моля, отворете вратата.

Очите изчезнаха и капитан Хундалани се изправи.

- Ъъъ... Добре.

Нанси освободи трите брави и отвори малко вратата. Когато видя, че двамина от тримата индийци носеха полицейски униформи, отвори широко, за да ги пусне да влязат. Третият мъж носеше безупречен черен костюм. Капитан Хундалани беше около трийсетте и гладко избръснат, като се изключи един малък, грижливо подрязан мустак. Нито той, нито полицаят се усмихваха. Капитанът започна:

- Госпожице Кели, съжаляваме, че трябва да ви обезпокоим, но работата не търпи отлагане.

- Ами... Добре - отговори Нанси, - влезте. Може би тук - и тя посочи към всекидневната. - Заповядайте, седнете, където искате. Апартаментът не е мой.... Той принадлежи на господин Херцог, колегата ми от „Хералд Трибюн". Или по-точно той живее тук... Всъщност жилището е на вестника. Обаче господин Херцог го няма...

Капитан Хундалани я прекъсна. Гласът му беше хладен и равен:

- Да, ние знаем това, госпожице Кели. Точно то е причината да сме тук... Моля, ще разберете, че най-добре е да изчакате, докато обясним.

Нанси си помисли, че в гласа му има отсянка на заплаха, която нямаше как да се сбърка. Не можеше да си представи каква е причината. Едва ли трябваше да очаква неприятности, защото не се е регистрирала в полицията. Намираше се в града едва от няколко часа. С усещането за паника, която се заражда някъде в стомаха ѝ, тя намери един тапициран с коприна стол, древен и много красив, но нямаше време да мисли за това сега, и се отпусна на него. Господин Хундалани и другите полицаи все още стояха и я гледаха намръщено.

- Госпожице Кели, бихме искали да дойдете с нас... За да отговорите на няколко въпроса.