Царството

Въпреки страха си заради усещането, че нещо ги преследва, Антон Херцог беше доволен, че спираха. Когато монасите го носеха, въжетата, които придържаха изтощеното му тяло към носилката, протриваха кожата му. Затова сега беше зачервена и кървеше. Освен това се беше уморил да се опитва да държи главата си неподвижна, докато го подмятаха насам-натам. Радваше се, че ще си отдъхне от тези неудобства. Опитваше се да диша по-бавно, да отпусне крайниците си. Може би бяха съвсем близо. Може би Агарти беше само на един преход от тук. Надяваше се да е така, защото знаеше, че няма да издържи още дълго.

Заместникът на игумена дойде при него, клекна до носилката и му предложи нова лула. Докато дърпаше и вдишваше сладкия дим, Херцог чу как старият лама се изправи и започна разговор с един от монасите. С усилие отвори очи. Двамата изучаваха карта. След около минута заместник-игуменът отново клекна до него, вдигна картата пред очите му и посочи с черен под нокътя пръст горния ляв ъгъл на измокрената страница.

- Това ли е мястото, където те намери китаецът? Там ли се отказа?

Херцог почувства как гъстият медоносен дим на опиума изпълва гърлото и дробовете му. Под въздействието на наркотика отново усети подтик да говори. Вратът вече не го болеше, разкъсващата болка в дробовете беше намаляла и се чувстваше отново изпълнен с покой и задоволство. Китаецът? Какво искаше да каже ламата? Какво знаеше за този странен китаец? Нима беше напреднал толкова много в разказа си за своето пътуване, че е казал на ламата и за странния китаец? Не можа да си спомни. Опиумът му отнемаше последните остатъци воля за съсредоточаване. Не отне обаче нищо от жизнеността на мисълта му. Сега съзнанието му се рееше, където си искаше, защото беше лишен от силата да го насочва по своята воля.

- Да - отговори той тихо, докато в съзнанието му изплува образът на елегантния китаец. - Китаецът. Точно така.

С нова настоятелност в гласа, заместник-игуменът го прекъсна:

- Моля те да се съсредоточиш и да погледнеш точката, която соча на картата. Това ли е мястото, където те намери?

Херцог наистина се опита да фокусира погледа си върху картата.

- Не зная. Той ме спаси. Отведе ме. Но пътуването беше по-дълго, отколкото осъзнавах. Не бях в добра форма. Трябваше да минем през висок проход. Проход, който беше много добре скрит. По време на изкачването ту заспивах, ту се будех, когато от време на време носилката се разтърсваше. А спускането беше толкова стръмно, че ме помолиха да сляза от нея. Всички бяхме вързани един за друг. Аз и китаецът в средата, а пред и зад нас - шерпи.

Игуменът се отчая.

- Кажи ми, разпознаваш ли нещо на картата? Изобразената тук местност напомня ли ти нещо? Подсказва ли ти къде си бил?

Обаче Херцог се беше унесъл. Той мърмореше отчасти на себе си и донякъде на доктора, който надничаше покрай заместник-игумена.

- Не знам, нали разбираш. След няколко минути пътеката напълно изчезна. Бяхме принудени да вървим по тясна скална тераса. В продължение на стотици метри напредвахме крачка по крачка по тази издатина, покрай челото на огромна висока скала. Долу, на около триста метра под нас, се виеше зелена, подобна на змия река, пробивайки си път през скалистия каньон.

Заместник-игуменът се вторачи в картата. В този сектор нямаше нито река, нито клисура, нито тераса. Той въздъхна и отпусна ръце. Тъжните му очи огледаха умиращия мъж. Херцог усети, че е разочаровал стария лама.

- Не бива да забравяш, че бях изтощен. Когато най-накрая стигнахме отново да някаква пътека, аз рухнах от изтощение. Помогнаха ми пак да се кача на носилката, която шерпите по някакъв начин бяха носили през цялото ни ужасяващо пътуване. Веднага щом седнах на столчето, заспах. Събудих се отново едва когато се чуха радостните викове на шерпите, щом най-сетне видяха родното си място. Затова не мога да позная нищо на твоята карта. Трябва да разбереш, че не бях в по-добро състояние, отколкото съм сега...

Херцог потъна в мълчание. Заместник-игуменът върна картата на монаха. След това притисна длани една в друга. Искаше да научи още, да чуе какво е това място, макар че това беше забранено познание и изпитваше вина дори при мисълта да попита.

- Как изглеждаше техният дом? Моля, опиши го.

Херцог повтори сънливо въпроса. Очите му се бяха вторачили с благоговение в небесата.

- Как изглеждаше? Това беше най-тучната и зелена долина, която някога бях виждал. Нещо поразително. Заобикаляха я високи върхове, но тъй като най-широката ѝ част се простираше на не по-малко от два километра и половина, получаваше достатъчно слънчева светлина. Долу в долината можах да видя съвсем ясно манастир, заобиколен от жилищни сгради и селски къщи, а в полетата различих фигурите на много хора, които здраво се трудеха.