Царството

Загледах се във върховете на планината, които бяха обвити в мъгла. Сигурно сочеше към скрития вход на някоя пещера. Помислих си: тъмният вход в пещера, която постепенно ще се превърне в тъмен проход, който накрая ще ме изведе в царството Шангри Ла. Обаче какъв е тоя път, по който може да се минава само в едната посока? Хрумна ми, че може би е подземна река. По нея със сигурност не би могло да се плава в двете посоки.

Заместник-игуменът отново беше взел картата и започна да я оглежда за долина със съответстващите размери, запушена в единия край от високи скали. Междувременно Херцог продължи с описанието на своето пътуване:

- Двуколката потракваше и не мина много време, докато прекосим тучните ливади и сочните оризища в края на долината. Откъдето и да минавахме, хората спираха работа, махаха ни с ръце и възхваляваха китаеца. Няколко пъти се спирахме, за да ни черпят с парчета пресни плодове, а китаецът подемаше приятни разговори със своите съжители от долината.

Накрая пътят се стесни и стигна да основата на високите скали, които се издигаха сякаш без край в небесата. На млади години бях опитен алпинист, но колкото и да оглеждах лицето на скалата, не видях никакви пътища нагоре! Със същия успех можеше да е и парче черен лед. Обърнах се към китаеца.

- И къде е входът?

- Моля за минутка. От шейсет години не съм идвал тук.

Той започна много бавно да обикаля наоколо. Имаше вид на човек, който се е съсредоточил дълбоко. Осъзнах, че сигурно се с заел с форма на медитация, защото очите му бяха впити в някаква точка на около метър от лицето му, а изражението му беше отнесено. Изпаднал беше в дълбок транс, после изведнъж спря, протегна ръка и каза:

- Ето тук.

Отидох при него напълно объркан какво иска да каже. После, за мое удивление, видях, че ръката му държи копринена нишка. Беше толкова фина, че едва се виждаше с просто око. Сега успях да видя, че се издига нагоре в небето, макар че я изгубих от очи само след няколко метра. Но реших, че трябва да се спуска от върховете на черната скала, издигаща се стотици метри над главата ми, и че е закрепена по някакъв начин там.

Китаецът дръпна здраво, но внимателно конеца. За секунди жестът му събуди у мен спомена за звънаря на дървената черква близо до дома на моите родители в Пампас. Не знаех какво да кажа, а очите на китаеца бяха затворени в съсредоточение.

След това за мое удивление забелязах множество нишки да се появяват над главата му. Някой или нещо високо в небето над нас развиваше копринените конци. В смаяно мълчание гледах как полуневидимите нишки една по една се навиваха на земята около краката ни. Продължиха да се спускат, докато земята около нас се покри е тази призрачна паяжина. След около пет или повече минути копринените нишки се сплетоха във въже. Ламата кимна с глава и остави въжето да се спуска, докато не се нави няколко пъти на земята, след което го дръпна два пъти и изведнъж всякакво движение спря. Коприненото въже висеше във въздуха.

- Моля, вдигни си ръцете - обърна се китаецът към мен.

Наблюдавах го как прокарва въжето под мишниците ми и го завързва на гърба ми.

- Достатъчно здраво ли е? - попитах аз с истински страх, защото всъщност то изглеждаше доста тънко и не беше ясно как ще издържи моето тегло.

- Да.

След това, без да каже нищо, той вдигна ръка и дръпна два пъти силно въжето. След секунда усетих как то ме стяга под мишниците и краката ми се отделиха от земята. Само след секунди китаецът се беше смалил до размерите на кукла. Видях го как се обърна и се качи на двуколката. После се смали дотолкова, че ми беше трудно да го различавам. Въжето ме издигаше все по-високо и по-високо. Долу можех да виждам цялата долина и изведнъж за мой ужас си спомних какво беше казал Феликс. Спомнял си смътно, че е гледал с копнеж над парапетите на Шангри Ла и си е мечтал да полети надолу към Смарагдовата долина. Обаче сега вече беше късно да направя каквото и да било.

Издигах се все по-нагоре и по-нагоре, подобно на паяк, който се качва но своята нишка, през воали от мъгла и облаци. Понякога минавах опасно близо до лицето на скалата, а друг път се реех из редкия въздух на три метра от него. Най-накрая след около шест минути или малко повече по моя преценка, вече можех да видя края на моя полет. Над мен въжето минаваше по колело, закрепено на дървено рамо, което излизаше от края на скалата. Бях само на шест-седем метра от края и бързо се изкачвах. Усетих приток на адреналин. Кой ще ме посрещне горе?

После изведнъж се оказах на върха на скалата, вторачен в назъбени каменни стени. И тогава за мой вечен ужас видях, че на всеки зъбер, закрепена върху няколко остриета, стърчеше гниеща човешка глава. Изревах от ужас, заритах с крака и се опитах да заплувам обратно във въздуха. Беше нелепо и безсмислено прост израз на физически ужас. Няколко секунди се люлях във въздуха като безпомощна муха, хваната в паяжината. Виждах зад назъбената крепостна стена неравна земя, а отвъд нея се издигаха черните стени на манастир, от средата на който се издигаше също черна кула.