Царството

Но да се занимаваме е подобна дейност е против клетвите на нашия орден, защото подобно поведение е много далече от таоизма. Та как биха могли хората да живеят щастливо, ако ги движат само нашите неосъзнати от тях внушения и не са решили сами как да действат? Вместо това ние насочваме нашата енергия към задачата по откриване и подхранване на истинския таоизъм. И тъй като Тао бяга от теб, когато се опитваш да го намериш, и идва при теб, когато се отдръпваш от него, смятаме за най-добре да не се опитваме да го намерим. Просто се опитваме да работим успоредно с него.

Ние съсредоточаваме нашата енергия, за да живеем според Тао, и ако успеем, знанието за нашия щастлив живот ще изтече от високопланинската ни долина в онези под нас. Оттам то ще набере сили и щс се превърне в голяма река и накрая ще се спусне до земите по-надолу и ще стигне самата Брахмапутра. И нейният разлив щс нахрани цяла Индия и целия свят. Тао ни учи, че дори да седиш в мълчание в тиха стая, ако мислиш правилните мисли, ще бъдеш чут на хиляди километри.

Херцог замълча. Сега отново се усмихваше, а погледът му беше мечтателен. Може би е забравил ужаса на опасното си положение, каза си ламата. Според него въпреки опиума промените в настроенията на чужденеца бяха необясними, но искаше да научи още.

- Повярва ли му, когато ти каза тези неща? Съгласен ли си, че чрез подобно бездействие може да се постигне доброто?

Немощен смях се понесе от напуканата уста на Херцог.

- Не. Целите му бяха похвални, но до ден днешен не вярвам, че могат да бъдат постигнати чрез подобни методи. Ако вие в манастира Литанг, който е отдалечен само на няколкостотин километра от това място, не сте чували за него и за неговото учение, ми се струва твърде невероятно в Индия, да не говорим за Ню Йорк или Лондон, някога да чуят за тази идилична общност. И дори това да стане, ще отнеме цяла вечност да се покръсти светът и да заживее като хората в долината. Светът е зает със своите собствени планове.

Херцог спря, за да се изкашля, след това вдигна очи, а усмивката му беше напълно изчезнала.

- Знаех, както Феликс Кьониг преди мен, че само активната намеса и умелото използване на изгубените арийски изкуства, които са притежание на царството Шангри Ла, могат да променят човечеството за добро и да го издигнат на по-високо еволюционно равнище. Бях попаднал в долина на аскетични монаси, отдадени на съзерцателен мистицизъм и размишления върху Тао. Колкото и великолепна да беше тази общност, аз не търсех това място и го казах направо на китаеца.

- Много съм благодарен да науча за вашата прекрасна долина, обаче моето намерение е да стигна до царството Шангри Ла. Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ме упътиш?

За първи път, откакто се срещнахме, китаецът изглеждаше натъжен.

- Да, ако настояваш, можем да ти покажем пътя. Но бихме те посъветвали да останеш при нас. Помогни ни със силата си тук; в долината ще бъдеш щастлив и твоят пример ще последват и други. Шангри Ла не е добро място. Те са поели по път, различен от нашия. Не искат да образоват човечеството чрез личния пример, а чрез упражняването на власт и магия. Готови са да използват всякакви методи, дори такива, включващи сили, които според нас са извън техния контрол. Остани тук. Нашата долина е мирна и щастлива.

Той беше добър човек и ми беше неприятно да настоявам, но аз нямах намерение да се откажа от живота и да се превърна в монах земеделец, колкото и да беше прекрасна долината. А що се отнася до неговата оценка за Шангри Ла, тя беше такава, каквато можеше да се очаква от оттеглил се монах, който се бои да се замесва с външния свят, затова му казах:

- Ще ти бъда много благодарен за помощта.

- Така да бъде. Но трябва да те предупредя, че ако си тръгнеш, никога повече няма да можеш да се върнеш, защото не е възможно да ти нарисувам карта, нито да ти обясня как да попаднеш отново тук. За странник ще бъде невъзможно да намери пътя, по който дойдохме. А нашият керван излиза във външния свят само веднъж на десет години и освен ако човек не се нуждае спешно от помощ, не бихме я натрапвали, нито бихме позволили да бъдем видени...

По някаква причина почувствах как ми се свива стомахът.

- Но аз мога да се върна от Шангри Ла, нали? Просто ще вървя по следите, оставени на тръгване оттук.

- Уви, това е невъзможно - усмихна се китаецът.

- Защо?

- Защото по пътя може да се пътува само в едната посока.

- Как така?

- Ако си готов, да вървим. Ще ти покажа.

Надигнахме се да вървим и почти веднага странното чувство на съжаление започна да ме напуска. Нали отивах в Шангри Ла! Щях да стигна до мястото, което толкова дълго се бях стремил да достигна.

- Къде точно отиваме? - попитах аз, когато се качихме на малка двуколка, теглена от млад женски як.

- Там - отговори той и посочи към черните заострени скали в края на долината. - Там горе.