Царството

Изведнъж вече не бях сам. Появи се един ориенталец на петдесетина години. Беше облечен в копринена роба от деветнайсети век. Той протегна ръка и се наклони към мен, след което каза на английски със силен акцент:

- Добре дошъл в Шангри Ла. Ламите те очакват. Моля, хвани се за ръката ми.

Нямах друг избор въпреки лудо биещото ми сърце, така че направих, каквото ми казваше, и стиснах ръката му. След миг вече бях стъпил на сигурната пътека зад зъберите на крепостната стена. Мъжът забеляза, че лицето ми е призрачно бледо и че не мога да откъсна очи от ужасяващите човешки останки. Махна с ръка въввъздуха. Английският му беше ужасен и неравен, но напълно разбираем.

- Съжалявам за страховитата картина. Нужна е за отблъскване на нежеланите посетители. За вас в кулата е приготвена стая. Смятам, че ще я намерите удобна.

Реших, че най-доброто поведение бе да излъчвам целеустремсност и решителност. Не можеше да се каже, че обяснението му за отвратителната изложба на глави е задоволително. Може и да бяха човешки плашила, обаче оставаше въпросът чии са били главите? Как жертвите са стигнали дотам, че да бъдат обезобразени по този начин.

- Бих искал веднага да говоря с игумена на това място.

Ориенталецът не се усмихна.

- Ела в кулата. Ламите ще те приемат там.

Той ми махна да се спусна по стъпалата. Видях, че водят към скалистата земя, която се простираше между крепостната стена и манастира. Бях безпомощен, застанал с отсечените глави от едната страна и неизвестното бъдеще от другата. Затова се подчиних на поканата му. Когато минах край него, забелязах, че носи меч, който със сигурност не беше предназначен само за украса.

Заедно прекосихме голата земя до манастирските порти, по които той заблъска силно с юмрук. Крилата им се отвориха навътре, разкривайки мрачен двор. Пазачът беше нисък и набит шерп. С изключение на него дворът беше напълно празен. Последвах моя сега мълчалив водач през двора, после през една сводеста врата, надолу по няколко каменни коридора, през няколко вътрешни двора и накрая в подножието на голямата каменна кула. Широко стълбище се извиваше величествено във вътрешността на кулата, а площадките и вратите следваха на равни интервали. Започнахме да се качваме по каменните стъпала, докато се озовахме почти на върха на кулата. В този момент ориенталецът отвори една врата и ме покани с жест да вляза.

- Моля, измий се. Отдъхни.

Какъв избор имах? Никакъв. Дори да си бях пробил път насила покрай него, къде можех да отида? На крепостната стена? Нямаше начин сам да се спусна с коприненото въже, дори да приемех, че никой няма да се опита да го среже, докато се спускам. А да се опитам да избягам от манастира през високите Хималаи, щеше да си е чисто самоубийство. Не можех да оцелея повече от няколко дни без нужните за целта дрехи и провизии.

Поех си дълбоко дъх, наведох се под ниската врата и влязох в малко, подобно на килия помещение. Точно се готвех да се обърна и да попитам кога ще получа аудиенция при игумена, когато чух вратата да се затръшва и превъртането на ключ в бравата. Обърнах се бързо, но беше твърде късно. Единственото, което чух, беше шумът на стъпки, които се отдалечаваха. Докато клатех глава на собствената си глупост, се обърнах да огледам по-внимателно помещението. Имаше легло, маса, стол, кана, пълна с вода, и леген. И прозорец. Впуснах се към него. На него имаше решетка от ковано желязо. Надникнах през нея в манастира долу. Прозорецът се намираше на много по-голяма височина, отколкото смятах. Имах отлична гледка към покривите и двора точно под мен. Не гледах към предния, а към вътрешен двор, нещо като светая светих.

Притиснах буза в кованото желязо и видях нещо, което накара кръвта ми да изстине като водата, която капе от хималайските глетчери. Група шерпи се трудеха усърдно, трупайки снопи вършини в основата на клада, а на върха ѝ стоеше най-страховитото нещо, което някога бях виждал: дървена клетка с човешки размери.

Беше очевидно, че работеха по изпълнението на тази задача от половин час, което по моите изчисления беше точно времето от мига, когато моят приятел китаецът от долината под нас за пръв път дръпна ужасната нишка.

След осъзнаването на този факт започнах да крещя от ужас. Мисля, че произведох някои прочувствени и безсилни думи: Не, Боже мили, не! Но през по-голямата част от времето само стенех като животно.

Заместник-игуменът се дръпна ужасен. Никога досега не беше чувал подобна страховита история. Възможно ли е това място наистина да съществува? По смъртнобледите страни на чужденеца се стичаше пот, докато си спомняше кошмарното си преживяване - за него то беше напълно истинско и замайващо сините му очи бяха разширени от страх.

37

Когато излязоха от пазара на централния площад, Нанси осъзна, че е леко пияна. Две бири на три хиляди и шестстотин метра надморска височина не ѝ подействаха толкова добре, колкото Джек Адамс беше обещал. Тя се олюляваше несигурно на краката си и контурите на сградите ѝ се струваха неестествено остри на фона на лазурното небе.