Царството

Без да мисли, полковникът се хвърли напред и стовари удар право в гърдите на нападателя, който го запрати в храсталаците. След като възстанови равновесието си, полковникът погледна назад към пътеката. Хората му бяха нападнати от всички страни, щураха се объркани, а полуголи фигури размахваха смъртоносни каменни оръжия срещу тях. Мрежи падаха върху войниците, под краката им се разтваряха капани, докато тичаха ужасени насам-натам. От храсталаците изскачаха клони, набити с намазани с отрова стрели, и се стоварваха върху безпомощните новобранци. Битката вече беше изгубена. На десетина метра от мястото на сражението една вдъхваща ужас фигура, навлечена с животински кожи и със зловеща маска на лицето, беше забелязала полковник Дзиен. Човекът звяр нададе страховит рев и се понесе към него. Полковникът се почувства така, сякаш целият свят се е обърнал срещу него, сякаш всяко зло в Пемако е получило заповед да му види сметката. Той се хвърли в храсталаците и започна да се промъква през растителността като животно.

Носеше се със завидна скорост, защото от това зависеше животът му.

39

Техният камион беше част от колона от четири машини, които бяха поели на изток от Лхаса през Тибетското плато към района Конгпа, а по-късно щяха да навлязат и в Китай. Пътят, който се влоши рязко веднага щом се отдалечиха на трийсетина километра от тибетската столица, се виеше покрай брега на Ярланг Цангпо. Цангпо се изкачваше стотици километри на запад от Лхаса, виейки се край най-святата планина в Азия - Кайлаш. Реката се подхранваше от глетчерите до гмурването си в Пемако, откъдето започваше шумното ѝ спускане към безкрайните индийски равнини. Въпреки лошия и стръмен път шофьорите яростно пушеха цигара от цигара, докато въртяха воланите, за да се справят с острите завои. Появяващата се от време на време миризма на изгорели спирачни накладки се смесваше с несекващата воня на тютюнев дим, а лицата им постепенно се покриваха с мръсотия от прахоляка.

На пет часа път от Лхаса минаха успешно през първия милиционерски контролен пост. От малка дървена барака излезе мърляв милиционер и махна с палка на конвоя да спре. С цигара в устата, обгърнат от миризмата на чанг, той започна да преглежда документите им. Малко по-късно им махна да продължават, без да зададе никакви въпроси. В кабината се бяха натъпкали и тримата плюс шофьора. В мига, когато той натисна газта и се отдалечи от района на поста, Джек въздъхна театрално.

- Мисля, че въпросът се уреди. Сега милицията в Конгпа няма да бъде толкова внимателна.

- Конгпа? - поинтересува се Нанси.

- Това е следващата област между Лхаса и Пемако. Мястото е доста диво, там живеят множество бирмански и асамски етнически групи.

- Значи като Пемако?

- Не, не чак толкова диво, но въпреки това си е Дивият запад. Там цари беззаконие, бедността е голяма, много негостоприемно място. Не си заслужава усилията да бъде управлявано.

Гун през това време разговаряше с шофьора, но щом чу доводите на Джек, го прекъсна.

- Нанси, не го слушай. Това е истинският Тибет. Корави селяни. Там липсват всички удобства на монашеския живот.

Удобствата на манастирския живот, усмихна се тя вътрешно. Това трябва да е някаква шега. Животът трябва да е наистина много труден, щом тибетските манастири са се превърнали в символ на изнежен живот. В този миг Гун посочи към нещо напред по пътя.

- Погледни! Нали разбираш какво имам предвид?

До пътя стояха двама тибетци. Те можеха да са на всяка възраст от шестнайсет до трийсет години. Стояха и зяпаха минаващия конвой. Към ръцете и коленете им бяха вързани малки дървени плочки, за да пазят кожата им, когато коленичеха и се покланяха, а те го правеха след всяка направена крачка. Щяха да продължат да го правят, обясни Гун, чак до двореца Потала.

- Това имах предвид. Това са корави, религиозни хора. Истински тибетци.

Нанси обърна, глава, докато ги отминаваха. Двамата млади мъже отвърнаха на погледа ѝ. Зад тях течеше Ярланг Цангпо, „пречистващата", както ѝ беше казал Джек, че я наричат местните, а от всички страни се издигаха красивите до болка планини и докосваха небесата.

Какво място, помисли си тя. Не е възможно човек да се озове тук и да не се промени напълно. Не е чудно, че Херцог се беше превърнал в толкова неразбираем човек, стоящ настрана от грижите на западната журналистика. Тя вече можеше да усети как всичко наоколо ѝ влиза под кожата: кобалтовосиньото небе, кристално чистият въздух, голямата религиозност, близостта до природата, до живота и смъртта. Обстановката тук изтъкваше важните неща и караше обичайните грижи за материалното съществуване да изглеждат обикновени и незначителни.