Царството

- А може би подсъзнателно искаш да ги чуеш. Въпросът е, че съзнателно смяташ, че не желаеш да ги чуеш...

- Добре де, дори това да е истина, Оракулът все пак ти помага да влезеш в своето подсъзнание.

- Или да налагаш, съзнателно или не, върху странните му текстове своето собствено мнение. Нещо като затваряне кръга на информацията. Освен това смятам, че с по-разумно човек да остави подсъзнанието си на мира. Може би има причина всички тези тъмни пориви да са потиснати в него - последното, което ти трябва, е да ги измъкнеш и да ги оставиш те да започнат да взимат решенията.

Нанси помаха към него с книгата.

- Проблемът ти е, че се преструваш на велик светски човек, а всъщност си кон с капаци. На моменти си суеверен като старомоден селянин от Юга, който нс желае да се довери на непознатото. Момчето може да излезе от Орегон, но Орегон не иска да излезе от момчето, а, Джек?

Това го накара да се засмее.

- Права си. Аз съм просто един досадник. Вярно, че съм пътувал повече, отколкото ти с цялото ти самодоволство на аристократка от Източното крайбрежие. Вярно, че си направих труда да науча всичко възможно за този район на света. Но толкова се радвам, че ти успя да дойдеш от своя малък нюйоркски анклав да ми кажеш какъв провинциалист съм. Това направо ме разби!

- Добре де, добре, не казвам, че аз съм по-добра от теб.

Той ѝ се усмихна. На него наистина не му пука какво си мисля за него, заключи тя. Всъщност правилно, защо да му пука?

- Може би е най-добре да постигнем съгласие да не се съгласяваме един с друг - подхвърли Нанси, която усети нещо като привързаност към този непостоянен мъж. Той беше като времето и това я накара отново да се усмихне: бурно, след това слънчево, после върху ти се изсипва град. Но в края на краищата това нямаше значение. Дори не я дразнеше вече.

- Добре, все пак ти си шефът - съгласи се той и тя почувства, че и той не се дразни.

- Да, можеш да се сещаш за това по-често. Аз съм онази с чековата книжка, нали схващаш?

Той се усмихна.

- Добре. Сега, ако Оракулът няма нищо против, отивам да си легна.

С тази последна реплика Джек се сбогува с нея и блъсна вратата на кабината да се затвори.

Нанси се напъха в спалния чувал, но знаеше, че няма да заспи бързо. Въпреки това ѝ беше приятно да лежи изтегната след цял ден лашкане свита на седалката в камиона. Замисли се върху казаното от Джек и се запита дали в него има някаква истина. Дали Оракулът е просто начин за изваждане на несъзнателните подтици на дневна светлина. Ако беше така, а ѝ звучеше доста правдоподобно, защо да е толкова лошо? Не е ли по-добре да познаваш своите най-съкровени мисли и страхове, отколкото да си затваряш очите? Ами ако те победят? Превръщаш ли се във фанатичен последовател, във Феликс Кьониг? Нацист с воля за власт? Или дори в Антон Херцог? Това ли имаше Джек предвид?

Тя остави Оракула на полицата до спалния чувал. Забеляза, чс сс отнася към него внимателно, сякаш беше бомба с часовников механизъм. След това отново си легна и се опита да мисли за нещо друго. Утре, ако всичко върви добре, най-накрая ще стъпи в Пемако. И по пътя трябва да види действаща гомпа, далеч от бдителното око на китайската властова централа в Лхаса. С тези мисли тя остана още малко будна, може би няколко минути, преди сънят да я обори.

41

В шест заранта вече бяха на път и конвоят повече не спря, докато не стигнаха Бхака гомпа, където трябваше да слязат. Стовариха се и останаха на шосето, докато камионите се отдалечаваха с рев по виещия се път, вдигайки големи облаци прах подире си. Нанси погледна нагоре и видя, че небето сс заоблачава, сякаш скоро щеше да започне да вали.

Метнаха раниците и закрачиха по стръмната пътека, която се спускаше по гористия склон към Ярланг Цангпо. Заръмя и в далечината около високите върхове, които препречваха техния път за Пемако, се понесе тътен на гръмотевица. Пътеката ги отведе до най-тясното място на реката, десетметрова камениста клисура, в чието тясно дъно ревеше течението. Там пресякоха бързите води по наскоро поправен въжен мост, който пружинираше и се люлееше, докато крачеха по него. Нанси се уплаши, но се опита да скрие това от останалите. Под тях дълбоките зелени води се носеха бързо към прочутите водопади на Пемако, както ѝ обясни Гун.

Пътеката от другата страна на моста беше ясно маркирана и много използвана. По цялото ѝ протежение тук-там бяха забити молитвени знамена, преди да се раздели на две. Едната извивка водеше право към прохода Су Ла, другата следваше течението на реката надолу в продължение на около осемстотин метра, преди да излезе на поляната пред манастира Бхака.

Въпреки ситния дъждец денят беше приятен за ходене. Не беше прекалено студено, а ръмежът бе прогонил комарите и мухите. При това хубаво време на Нанси ѝ се стори, че е минал само миг, преди да излязат на поляната пред гомпата и да се окажат лице в лице със самотен слабичък монах.