Царството

Общото настроение беше помрачено от новината за преминаването на войниците. Гун не се усмихваше, беше сдържан и не пожела да разговаря, когато Нанси го попита за неговото мнение. Излязоха навън от трапезарията на поляната, където ги чакаха шерпите. Докато вървяха, Джек обясни, че след китайско-индийската война в Пемако винаги е имало войници заради все още спорния въпрос за границата, но обикновено те стоят в Меток или се движат по един или два добре известни патрулни маршрута близо до Дошанг Ла. В градината те предадоха своите вещи на шерпите, после се сбогуваха с Гун, който щеше да преспи в гомпата и на сутринта да намери превоз обратно за Лхаса. Той им пожела късмет, стисна ръката на Нанси и потупа Джек по гърба.

- Късмет - повтори и на двамата. - Ще имате нужда от него!

Пресякоха моравата, а на другия край Нанси се обърна, за да погледне още веднъж манастира, и видя Гун, застанал мирно като войник и притиснал длани със затворени очи, сякаш ги благославяше.

На смрачаване вече бяха излезли от гората и направиха лагер на една мъхеста полянка край пътеката. Разполагаха с две палатки: едната за шерпите, а другата за Нанси и Джек. Подредба, която я накара да изпита известно неудобство, но едва ли можеше да възрази. Малко поточе ромолеше в края на полянката и оттам се откриваше красива гледка надолу към гората и долината отвъд. С падането на нощта Нанси се уви с палтото от овча вълна и се опита да погълне още една чаша чай с масло от як. Когато Джек завърши разговора си е шерпите, дойде при нея.

- Точно направих преглед на възможното меню с нашия главен готвач - каза той шеговито.

- О! За предястие бих искала пушена сьомга, а за основно макарони с доматен сос.

- Съжалявам, госпожице, но вече свършиха. Предлагаме само продукти с произход от як. Ще имаме истинска номадска тибетска вечеря.

- Прекрасно, направо ще умра от нетърпение - кимна Нанси.

- Не се тревожи - успокои я той, когато се отпусна до нея. - Оттук не е много далече. Добре ли се чувстваш?

Това беше първото мило нещо, което ѝ беше казал от тръгването досега, и Нанси се оказа прекалено изненадана, за да отговори. Когато се посъвзе, отвърна бързо и с известно чувство на неудобство.

- Благодаря, добре.

- Мислех - продължи Джек, - да тръгнем към манастира Литанг, но ако Антон изобщо не е стигнал дотам, няма много смисъл.

- Какви градове има в Пемако?

- Само Меток, ако може да се нарече град. Но няма да ходим там. Има и още няколко селища, но са твърде близо до Меток, така че не бих рискувал да вляза в някое от тях.

- Защо?

- Защото смятам, че Антон също е избягвал Меток и околностите му.

- Тогава накъде ще тръгнем?

- Да започнем е отшелническите килии Манделдем. Зная, че там му харесваше. Спомням си, че няколко пъти изпадаше във възторг. Според мен мястото е по-скоро ужасно - купчина тухли и капещ покрив, изгубено в джунглата и заобиколено от рододендронови храсталаци. Предполагам обаче, че някой може да го е видял там. Така че просто ще подушим наоколо, за да видим какво можем да открием. Шерпите знаят пътя и маршрутът дотам е сравнително лесен. Надолу по реката, освен ако не искаш да се изкатериш по склоновете на долината до някоя от отвратителните колиби, които се използват за трансцендентална метидация и тантрическо усамотение. Местните твърдят, че една нощ, прекарана в медитация тук в Пемако, струва колкото сто нощи медитация където и да е другаде...

Нанси си каза, че това не звучи толкова нелепо. Дори тук, на границата на областта, пейзажът вече й оказваше странно въздействие. Древната гора и невероятният простор сякаш усилваха усещането ѝ колко е малка и крехка. Същевременно се чувстваше част от същата не-обятност, която я плашеше. Докато гледаше скалите и горите, разбра, че е създадена от пейзажа специално за да му се възхищава. Тя беше природата, която разглежда себе си.

Това я накара да пожелае да крачи вечно из мъгливите долини и тъмните гори, пътувайки от гомпа на гомпа с надеждата, че един ден ще постигне единение с енергията около себе си. Знаеше, че йогините се надяват точно на това, когато предприемат своите далечни поклонения, зависейки от милостинята и благоволението на непознати, спейки по хълмовете и из долините и разнебитените отшелнически килии. Внезапно всичко придоби смисъл за нея: пейзажът изискваше подобно посвещаване и внимание, той заслужаваше да бъде обхождан от краката на поклонници за вечни времена.

Но къде в цялата тази красота и тайнственост се намираше Антон Херцог?

42