Царството

Заместник-игуменът седеше до Херцог, омаян от разказа, който слушаше, докато огънят хвърляше трептяща светлина върху шумолящите листа над главите им. Истина ли беше това? Възможно ли е този съсипан човек действително да е стигнал до свещеното царство? Ако беше така, точно ли е неговото описание? За него Шангри Ла не беше легенда, но заместникът никога не си беше представял, че мястото е такова, каквото го описа западнякът. Традициите на ламите бяха неясни и си противоречаха в описанието му. Чужденецът беше толкова точен в разказа си, споменаваше толкова дребни подробности, но и те като всичко останало можеха да са плод на видения или сънища.

Нищо не беше сигурно. Игуменът се вгледа изпитателно в безжизнените очи на Херцог -може би очите на луд, на човек, потънал в мрак. Но съществуваше и възможността това да се дължи на въздействието на опиума. Ето, това също беше нарастваща грижа: лулите, които му даваха, за да насърчават бъбривостта му, най-накрая щяха да го бутнат в пропастта на лотофагите²², където човек не можеше да различи истината от измислицата. Въпреки съмненията си, заместник-игуменът отново и отново се връщаше към живия разказ на чужденеца, който го накара да се почувства така, сякаш и той беше посетил двусмисленото царство Шангри Ла.

Лекарят сипа малко вода в пресъхналата уста на Антон Херцог. Набръчканата му шия са засвива болезнено, когато преглъщаше, докато не се дръпна да си поеме дъх и лекарят отмести бутилката от устните му. Заместник-игуменът търпеливо изчака и когато реши, че Херцог се е възстановил достатъчно, започна отново да го разпитва.

- И какво се случи по-нататък? Какво направи?

Херцог се закашля сухо и болезнено, а после отново впи хипнотизиращо сините си очи в монаха.

- Не зная колко време точно прекарах свит на пода на моята стая в тази зловеща кула, неспособен да мисля. Само се клатех леко напред-назад. Нали разбираш, бях в шок.

- Да, разбирам - утеши го заместникът.

Херцог отново се разкашля, но след малко продължи.

- Бях парализиран от отчаяние. Мислех, че това е краят на всичките години, прекарани в проучвания и домогване. Сега виждах ясно огромната пропаст между моя опит и наклонности и тези на Феликс Кьониг и неговите другари. Те бяха дошли в Тибет от Германия като тевтонски рицари, влизащи в битка. Обръгнали от ужасите на Първата световна война и от суровостта на своето време. Тях не би ги ужасила гледката на крепостна стена, покрита е набучени човешки глави. Попитах се: какво съм си мислил всички тези години? Бях се заблудил: въобразявах си, че аз, сам човек, учен любител, бих могъл да възпроизведа опитите на една от най-силните и с неудържими стремежи група мъже в съвременната европейска история, чиято единствена етическа мярка е било неутолимото им желание да изградят една по-добра родина.

Ламата много искаше да научи какво се е случило по-нататък. Не желаеше да слуша размишленията на Херцог. Приказките за фатерланд и тевтонски рицари бяха неразбираеми за него.

- Разкажи какво се случи. Каза, че си лежал свит на пода на стаята в кулата.

- Да, точно така. Бях направо смазан от отчаяние. Никога преди не бях изпитвал подобен ужас. Тогава някой почука на вратата. Треперещ от нерви и с готовност на всяка цена да оцелея, аз скочих на крака. Един спретнат мъж с ориенталски черти влезе в стаята.

- Съжалявам, че ви накарах да чакате - извини се той с тънка усмивка. - Казвам се Юен. Аз съм помощникът на игумена. Сигурно сте гладен? Може би искате да похапнете?

Очите на заместник-игумена бяха широко ококорени.

- Не те ли беше страх, че ще те убият там на място? Защо не се опита да се скриеш? Или да го нападнеш?

- Да се скрия? - сухо се изсмя Херцог. - Къде? Да, ужасно ме беше страх за живота ми, но знаех, че няма смисъл да го нападам. Дори да успеех да го надвия, освен него имаше още много други мъже. Когато чух почукването на вратата, осъзнах, че има само една линия на действие, която можех да следвам. На всяка цена трябваше да скрия своите страхове и да показвам кураж, какъвто в действителност не притежавах. Все още се надявах, че ако се държа като човек, който очаква да се отнасят с него уважително и учтиво, може би ще ги обезкуража да си позволяват волности е мен. Това беше доста отчаяна надежда, но представляваше всичко, на което можех да се облегна в този миг.

Затова с готовност приех предложението да се нахраня и добавих: „Бихте ли потвърдили, моля, че ще имам възможност да се срещна с върховния лама на това място? Или съм затворник във вашия манастир?"

Мъжът се усмихна и отговори: