Царството

Пътят се беше влошил още, изоставени камиони, чиито шофьори бяха платили с живота си миг невнимание, лежаха по дъната на клисурите. Нанси забеляза, че шофьорът беше започнал да се поти, докато завърташе кормилото за поредния безмилостен завой. Направо се побърка, като си помисли, че всеки момент машината можеше да се наклони и да започне падане, което щеше да продължи стотици метри. Започна да ѝ се вие свят, когато гледаше пропастта отстрани и металните останки на разбитите коли. Най-накрая водачът на конвоя отби на един паркинг встрани от пътя и обяви, че пътуването за деня е приключило. Нощта почти се беше спуснала.

Тримата слязоха от кабината. Част от сделката, която Гун беше сключил, включваше условието да получават храната си заедно с шофьорите. Скоро, за радост на Нанси, на близката полянка весело запламтя лагерен огън. Шофьорите бяха добродушна компания. Нанси си помисли, че сигурно младите тибетци им завиждат за техния начин на живот. Те можеха да пътуват, да видят останалата част от Тибет и дори Китай. Но макар да им плащаха добре по тибетските стандарти, шофьорите бяха много бедни.

Храната, която се готвеше на скарата над главните, беше цампа, смесена с яково масло. „Вкус, с който се свиква", както се изрази Джек, който ѝ се присмя, когато тя направи отвратена физиономия, щом опита гозбата. Обаче това беше единствената храна на разположение, защото не се беше сетила да вземе някакви провизии. Как би се зарадвала на блокче шоколад или няколко енергийни бисквити! Тя изгреба с лъжицата ечемичното брашно и после изпи водата, която имаше вкус на петрол. След това изгълта и няколко чаши чай с яково масло, който беше не по-малко противен. Тъй като не говореше и думичка тибетски, се почувства донякъде изоставена, защото Джек и Гун се заприказваха с шофьорите. Наблюдаваше напрегнато обагрените им в оранжева светлина от пламъците лица.

Всъщност е доста забавно, помисли си тя, макар това заключение да я изненада. Да, дори е приятно, ако успее да прогони черните мисли и заплашителния шепот от миналото. Нощта беше ясна и Нанси никога досега не бе виждала повече звезди. А свежият въздух беше толкова чист, колкото не си бе представяла, че е възможно.

Един от по-младите шофьори събра алуминиевите чинии, а най-възрастният обиколи кръга насядали и сипа по глътка чанг в празните им чаени канчета. Нанси отпи една глътка и обяви, че ще си ляга. Джек размени няколко думи с техния шофьор и се споразумяха, че тя може да спи в кабината. Мъжът я поведе към превозното средство под дъжд от шумни ръкопляскания и смехове от групата, които очевидно го караха да се чувства неудобно. Нанси също се почувства неловко, когато откри, че са ѝ предоставили най-луксозното място за нощувка в лагера, макар че ставаше дума само за малък дунапренен дюшек и мазно одеяло. На лампата в кабината тя приготви чифт дебели чорапи - нощта щеше да е студена - и извади спалния си чувал. При това Оракулът изпадна от раницата. Нанси спря приготовленията си и се почуди дали да не се допита до него? Поседя малко, но не ѝ хрумна никакъв въпрос. По-точно имаше хиляди, но те бяха толкова сложни, а мислите ѝ толкова объркани, че не си струваше да занимава Оракула с тях. А и дали искаше да чуе отговорите, които можеше да ѝ даде? Феликс Кьониг сляп егоист ли е бил, преднамерено наивен в своите научни мании? Антон Херцог луд ли е? Дали лудостта му е по наследство? Не можеше да си представи как Оракулът може да отговори на подобни въпроси.

Тя се протегна над дюшека и грижливо простря спалния си чувал. В този момент някой почука на вратата.

- Да?

- Всичко наред ли е? - попита Джек.

- Петзвезден лукс - засмя се тя. - Качи се, за да видиш какво изпускаш.

Той надникна иззад вратата и тя видя как очите му веднага се насочиха към Оракула, който лежеше разтворен на седалката.

- Май само аз съм запазил здравия си разум в Тибет - отбеляза Джек с уморена въздишка.

За миг тя се почувства неловко. Все едно я беше заварил да чете юношески любовен роман.

- Скоро ще започнеш да вземаш решения според броя на чайните листа в чашата - предупреди я той.

- Действа - каза тя твърдо. - Не бих повярвала, докато не опитах лично. Той наистина действа и отговаря на въпросите, които му задаваш.

- Сигурно.

Джек започна да търси нещо в джоба на тапицерията на вратата.

- Опитвал ли си?

- Не, това не е по моята част. Разбира се, Антон ми е казвал безброй пъти колко жизненоважен е Оракулът и знам, че половината Азия е съгласна с него, но аз се държа настрана от подобни...

- Е, би трябвало да опиташ.

- Не, благодаря. Просто не разбирам защо изобщо ще ти помага? Ето това не разбирам. Може просто да ти обърка главата, като отговори на въпроса ти така, че да те прати по грешен път и да ти съсипе живота напълно. Просто не разбирам хората с оптимистичната и користна вяра, че всички непознати сили във вселената се опитват да им помогнат. Защо го допускат? Аз лично смятам, че е точно обратното.

- Кришна каза, че понякога Оракулът ти казва неща, които не искаш да чуваш.

Джек се усмихна.