Цялата истина

Стаята му гледаше към Принсес Стрийт — една от централните градски улици с много магазини, кръчми и ресторанти. На изток от него, кацнал на висок хълм, се издигаше внушителният Единбургски замък, в сравнение с който „Малахайд“ приличаше на джудже. Дворецът Холирудхаус — официалната лятна резиденция на британското кралско семейство — се издигаше в западния край на града.

Сигурно е много приятно да имаш официална резиденция, помисли си Шоу.

— Мама! — тихо прошепна той. Не беше сънувал този кошмар почти цяла година. Дори започна да си мисли, че го е прогонил завинаги. Но се оказа, че бърка, както при повечето важни неща в живота си.

Изхвърлиха го от сиропиталището още на следващия ден, въпреки горещите молби на старата монахиня да му дадат още един шанс. Жертвата му — един доста едър дванайсетгодишен хлапак — беше получила тежки наранявания от наполовина по-малкия Шоу. Някой предложи да извикат полицията. Но как да обвиниш в криминално престъпление шестгодишно момче? Шоу още помнеше сложните думи, които чу тогава — злонамереност, умишлено нападение. Не разбираше какво означават те, но беше наясно, че искаше да убие онзи хлапак. Само така можеше да го накара да страда колкото беше страдал самият той.

В крайна сметка беше решено, че момче, което не може да произнася правилно дори думичката „мама“, защото никога не беше имало такава, не може да бъде обвинено в умишлено престъпление.

Сестра Мери Агнес Мария, какво хубаво име! Всички я наричаха сестра МАМ, а Шоу си преведе тази думичка като МАМА. А тя действително беше най-близо до представите му за майка, защото нямаше друга.

Не се беше нарекъл А Шоу, беше просто Шоу. Буквата А пред името си дължеше на сиропиталището. Тази буква беше изписана на стената над нара на момчето, което спеше срещу него. Не беше случайно там, нямаше нищо общо с първата буква на азбуката. Преди време е била част от цяла дума, но останалите букви — М, И, Н, се бяха изтрили. Бедната сестра Мери Агнес Мария така и не намери време, а може би и боя, за да възстанови надписа, който в завършения си вид гласеше АМИН.

Шоу не съжаляваше за това. Той гледаше буквата А и си представяше как тя приема образа на майка му. Хоризонталната чертичка между двете наклонени линии постепенно се превръщаше в усмивката на майка му, щастлива, че го вижда. Тя се беше върнала за него. Щяха да живеят заедно, тръгваха си веднага. Тази буква А беше негов приятел. Предлагаше куп приятни неща. Но после слънцето изгряваше и всичко изчезваше. Оттогава Шоу предпочиташе нощта. И до днес беше така. Неизменно.

Годините летяха бързо. Сменяха се и сиропиталищата, но в никое от тях нямаше сестра Мери Агнес Мария. После дойде ред на временните осиновявания и други обществени заведения за бездомни деца, които, технически погледнато, все още не бяха престъпници, но бяха на ръба и никой не искаше да се занимава с тях. Така протичаше ежедневието му, докато навърши осемнайсет и момчето Шоу се превърна в мъж.

Вече се беше научил да произнася правилно думичката „мама“, но нямаше към кого да се обърне с нея.

Затвори прозореца и седна на леглото. Беше установил контакт с мъжа на високоскоростния ферибот. Двамата напуснаха общия салон и излязоха на кърмата. Използвайки вятъра и грохота на корабния двигател, мъжът му беше предал всички подробности за първата част на операцията. На раздяла го бе погледнал така, сякаш искаше да каже: Истинско чудо ще бъде, ако оцелееш.

Застанал до прозореца на експресния влак за Лондон, Шоу гледаше бързо променящата се панорама — скалистите морски заливи отстъпваха място на подножието на Камбрийските планини. Не чуваше нито дума от безсмислените разговори на пътниците около себе си, дълбоко потънал в собствения си свят.

Изключението беше Ана. Единствено тя беше връзката му с живите хора.

По време на нощното пътуване до Шотландия в спалното му купе се появи още един посетител, този път жена. Беше млада, но изглеждаше състарена. Физически привлекателна, но без всякаква жизнена енергия. Беше просто оръдие. Хора като Франк бяха изтръгнали душата й, за да я заместят с това, което им беше нужно. Жената го запозна с втората част от операцията, говорейки със сух и монотонен глас. Той слушаше внимателно, стараейки се да запамети всеки детайл. Даваше си ясна сметка, че една погрешна стъпка щеше да бъде достатъчна, за да се превърне в труп. Просто и ясно.

Без доверие любовта е нищо.

Ана сигурно спеше, но той все пак набра номера й. Изненадващо жената на живота му вдигна още на второто позвъняване.

— Надявах се, че си ти — каза с бодър глас тя. — Как мина пътуването?

— Прочетох посвещението ти.

Ана замълча.

— Аз искам да ти се доверя — преглътна мъчително той. — И наистина ти вярвам. Казах ти с какво се занимавам. Имаш ли представа колко ми беше трудно?

— Имам. Но очевидно има и неща, които не можеш да ми кажеш.

— Има — призна с въздишка той.

— Значи и след като се оженим, ще изчезваш и ще се появяваш без никакви обяснения?

— Вече ти казах, че се оттеглям. Ще работя на бюро.