Убийството на художника

Изабел Лакост се бе сблъсквала със серийни убийци, снайперисти и пияни съпрузи насилници, но не се и съмняваше, че един побеснял четиринайсетгодишен е не по-малко опасен от тях.

- Свалете си юмрука. Няма да ви го дам, така че е безсмислено да ме заплашвате.

Бернар посегна да сграбчи чантата й, но Изабел беше подготвена. Знаеше, че повечето момчета, а и някои недотам схватливи мъже, имат навика да подценяват жените. Тя беше силна и умна, и изпълнена с решителност. Запази хладнокръвие и издърпа чантата от хватката му.

- Кучка! То дори не е мое. Наистина ли мислиш, че бих държал такива лайна? - Последната дума изкрещя в лицето й с такава сила, че Лакост усети пръските от устата му върху брадичката си, долови и горещия му вонящ дъх.

- Тогава чие е? - попита го спокойно, но едва се сдържаше да не повърне.

Бернар се изсмя подигравателно и злобно.

- Да не се бъзикаш? Няма начин дати кажа.

- Ей, всичко наред ли е? - Някаква жена с куче се приближи бързо към тях откъм моста.

Бернар се извърна и ги видя. Яхна велосипеда си и препусна; беше толкова разгневен, че се опита да прегази кучето, но не успя.

- Добре ли сте? - попита отново жената и докосна Изабел по рамото. Лакост я позна, беше Хана Пара. - Това младият Маланфан ли беше?

- Да. Разменихме си няколко думи. Добре съм, благодаря за загрижеността - каза искрено. Това не можеше да се случи в Монреал.

- Няма проблем.

Прекосиха моста над Бела Бела и влязоха в Трите бора заедно, след което си взеха довиждане и се разделиха пред бистрото.

Веднага щом влезе в заведението, Лакост се отправи към тоалетната с една-единствена мисъл: да почисти лицето си с ароматен сапун и чиста вода. След това си поръча вермут и улови погледа на шефа си. Той кимна към една малка уединена масичка.

С шефа си, чаша вермут и купичка ядки пред себе си Лакост най-сетне се отпусна. Разказа как е минало претърсването на стаята на Бернар и подаде на Гамаш онова, което бе намерила.

- Ау! - възкликна Гамаш, докато го оглеждаше. - Снемете отпечатъците от него. Бернар отрича, че е негово, така ли? А каза ли чие е?

Лакост поклати глава.

- А вие как мислите?

- Не знам. Не изпитвам голямо желание да му повярвам, но някакъв инстинкт ми нашепва, че казва истината.

Гамаш бе единственият човек, с когото Лакост можеше да разговаря за чувства, интуиция, инстинкти и предчувствия, без да й се налага да се оправдава. Инспекторът кимна и й предложи да вечерят заедно, преди да потегли за Монреал, но тя отказа. Искаше да види семейството си, преди да заспят.

Гамаш се събуди от тропане по вратата. Часовникът на нощното шкафче показваше 2,47.

Наметна се и отвори вратата. Пред него стоеше Ивет Никоя в някакъв невъзможно пухкав розово-бял халат.

Цяла нощ Ивет се бе мъчила да заспи. Въртя се дълго в кревата, докато накрая се сви на топка и се втренчи в стената. „Как се озова в тази ситуация?“ - питаше се. Беше закъсала. Нещо се бе развило много погрешно. Изглежда, нещо винаги се объркваше. Но как, защо? Нали толкова се стара?

В ранните часове на новия ден онзи познат стар глас прошепна в ухото й: „Накрая се оказа, че си като чичо си Сол. Тъпия чичо Сол. Те разчитаха на теб, твоето семейство разчиташе на теб, а ти прецака всичко. Отново. Какъв позор“.

Никоя усети, че някаква буца тежи в гърдите й, и се извърна. Нещо привлече погледа й в далечината и тя се втренчи през прозореца - от другата страна на площада нещо светеше. Скочи от леглото, наметна един халат и изтича по стълбите до стаята на Гамаш.

- Отсреща свети - каза му без всякакви предисловия.

- Къде?

- От другата страна, в къщата на Джейн Нийл. Светна преди няколко минути.

- Веднага събудете инспектор Бовоар. Кажете му да ме чака долу, на първия етаж.

- Слушам, сър! - И тя хукна.

Пет минути по-късно Бовоар се изправи разрошен пред Гамаш. Докато излизаха, дочуха някакъв шум и видяха Никоя да слиза с тропот по стълбите.

- Вие оставате тук - нареди Гамаш.

- Не, сър. Аз се натъкнах на тази светлина. - Със същия успех можеше да каже и: „Това е моят пурпурен свещник“, за Гамаш и Бовоар и двете бяха без значение.

- Оставате тук. Това е заповед. Ако чуете изстрели, викнете веднага помощ.

Докато крачеха бързо през площада към къщата на Джейн Нийл, Гамаш се сети да попита Бовоар:

- Взехте ли си пистолета?

-Не.

- Наистина?

- Наистина. Но трябва да знаете, че Никоя носеше нейния.

Видяха две запалени лампи в дома - една на горния етаж и друга във всекидневната. Двамата инспектори бяха правили това стотици пъти и знаеха наизуст как да действат в такава ситуация. Гамаш винаги влизаше пръв, а в това време Бовоар го прикриваше приклекнал, готов моментално да избута шефа си при опит за стрелба.

Гамаш влезе тихо в тъмното антре и изкачи безшумно двете стъпала до кухнята. Пристъпи на пръсти до вратата на всекидневната и се заслуша. Дочу гласове. На мъж и жена. Неясни и безлични. Направи сигнал на Бовоар, пое си дъх и с трясък изблъска вратата.