Убийството на художника

- Какво е била Йоланд за Тимър? Двете изобщо познавали ли са се? - Никол посочи към една руса жена на пейките, седнала до акрилните Питър и Клара. - И защо ще й е на Джейн Нийл да рисува племенницата си, която толкова презира? Не се връзва по никакъв начин с онова, което казахте.

Никол очевидно се наслаждаваше на правотата си. При всичките си усилия да остане спокойна, Клара усети, че гневът й се надига. Гледаше втренчено и безмълвно самодоволното младо лице от другата страна на статива. Най-лошото бе, че тази жена има право. Едрата русокоса жена личеше ясно на платното, а Клара бе сигурна, че Тимър бе ненавиждала Йоланд повече и от Джейн.

- Може ли да поговорим за малко? - Гамаш застана между Клара и Никол и пресече триумфалния поглед на младата жена. Без да каже и дума повече, той се обърна и закрачи към изхода, а Никол след кратко колебание го последва.

- Утре в шест сутринта има автобус от Сан Реми за Монреал. Качете се на него.

И това бе всичко. Агент Ивет Никол остана разтреперана от гняв на студения праг на „Артс Уилямсбърг“. Изпита огромно желание да удари затворената врата. Изглежда, всички врати в живота й се затръшваха в лицето й и тя за пореден път оставаше от външната страна. Направи две ядни крачки и застана пред прозореца бясна, вгледа се в тълпящите се хора вътре и в Гамаш, който разговаряше със съпрузите Мороу. Но виждаше и още някого в стъклото. След малко проумя, че това е собственото й отражение.

Как щеше да обясни всичко това на баща си? Беше се провалила напълно. По някакъв начин бе допуснала грешка. Но каква? В момента обаче не бе в състояние да разсъждава трезво. Представи си само как влиза в малкия си дом с безупречна градина в източната част на Монреал и съобщава на баща си, че е била изритана от случая. Какъв позор само. Една позната отскоро фраза забръмча в главата й: „В момента гледаш проблема“.

Означаваше нещо. Нещо наистина важно, беше сигурна в това. И накрая проумя.

Проблемът беше Гамаш.

Той разговаряше и се смееше вътре, самодоволен и нехаен към болката, която бе причинил. Не беше с нищо по-различен от онези полицаи в Чехословакия, за които баща й разказваше. Как бе възможно да е била толкова сляпа? След малко с облекчение проумя, че не е необходимо да съобщава нищо на татко си. В крайна сметка случилото се не беше по нейна вина.

Никол се извърна, защото контрастът бе непоносим: самотната й фигура, отразена в стъклото, редом до забавляващите се хора в изложбената зала.

Час по-късно празненството се бе преместило от галерия „Артс Уилямсбърг“ в къщата на Джейн. Вятърът се усилваше, а дъждът едва започваше. Клара се настани в центъра на всекидневната, точно както би направила Джейн, така че да вижда реакциите на всички ново пристигащи.

„О, боже мой! Господи! - чуваше се отвред. - Невероятно!“ Купища френски възклицания и ругатни също отекваха из стаята. Сякаш всекидневната на Джейн се бе превърнала в олтар на многоезични ругатни. Клара се чувстваше като у дома си. С бира в едната ръка и малко кашу в другата тя наблюдаваше как прииждат гостите и колко зашеметени са от гледката. По-голямата част от стените на първия етаж вече бяха разкрити и пред взора им се откриваше кипящият живот на Трите бора с цялата география и история на селцето. Пумите и рисовете, които бяха отдавна изчезнали; едва навършилите пълнолетие момчета, марширували към бойните поля на Първата световна война, а оттам - в памет на мъртвите - право към скромните прозорци с цветни стъкла на църквата „Свети Тома“; опиумът пред полицейския участък в Уилямсбърг и една щастливо изтегнала се на прозореца котка, загледана в буйно растящите насаждения.

Първото, което Клара направи, разбира се, бе да открие себе си в картината на стената. Лицето й надзърташе от един храст стари градински рози, докато Питър се бе скрил зад една почетна статуя на Беи по къси панталонки, застанал насред ливадата на майка си. Питър носеше костюма си на Робии Худ и държеше лък и стрела, а Беи стоеше втренчен в къщата -смел и силен. Клара се вгледа отблизо, за да провери дали Джейн не е нарисувала змии да подават глави от старата къща на Хадли, но не видя такива.

Къщата бързо се изпълваше със смях, писъци и триумфални ревове, които съпровождаха процеса на разпознаване. Някои от присъстващите се трогваха до сълзи, но не бяха в състояние да обяснят защо. Гамаш и Бовоар наблюдаваха напрегнато и слушаха внимателно.

- ... но онова, което ме грабна, е каква радост само излъчват изобразените хора - споделяше Мирна на Клара. - Дори рисунките на смърт, нещастни случаи, погребения и лоши реколти са изпълнени с живот. Изобразила ги е като нещо естествено.

- Ей, ти! - извика Клара на Беи, който тъкмо се бе появил. - Виж се само! - И махна към изображението му върху стената.

- Много съм смел. - Беи се усмихна. - Дори наперен.