Убийството на художника

„Игнорирай я - обади се вътрешният й глас. - Не е твоя работа. Остави полицията да си върши работата. И не казвай нищо, за бога.“

Етасът бе много изкусителен, обещаваше й спокойствие и мир, и продължаване на безметежния й живот в Трите бора. Ако решеше да предприеме каквото и да било въз основа на теорията си, щеше да обрече на гибел този живот.

„А ако се заблуждаваш? - подразни я гласът. - Ще причиниш болка на много хора.“

Клара обаче знаеше, че не се заблуждава. Просто се боеше да не загуби живота, който толкова харесваше, и мъжа, когото обичаше.

„Той ще побеснее. Ще го отрече - пищеше изпадналият в паника глас в главата й. - Ще те обърка. Ще те накара да се чувстваш ужасно, задето си посмяла да изкажеш подозрението си. Най-добре си дръж устата затворена. Можеш да загубиш всичко и да не получиш нищо в замяна. А и никой няма да узнае. Никой никога няма да разбере, че си премълчала истината.“

Но Клара бе наясно, че гласът я лъже, винаги го правеше. Тя самата знаеше истината и това рано или късно щеше да унищожи живота й, дори ако премълчи.

Гамаш лежеше на леглото, втренчен в „Един ден от събора“. Докато гледаше стилизираните изображения на хора и животни и си припомняше кой какво е казал през изминалите две седмици, в главата му бушуваше водовъртеж от дочути разговори.

Ивет Никол имаше право. Питър Мороу беше най-вероятният заподозрян, но не разполагаха с никакви доказателства срещу него. Гамаш бе наясно, че най-удобният начин да го заловят е посредством картината и анализа, който предстоеше да й направят на другия ден. Тя беше най-силното им доказателство.

Но докато местеше поглед по картината от лице на лице, нова мисъл изплува в съзнанието му - толкова невероятна, че всичко у него се противеше срещу нея. Седна в леглото. Ключът на загадката не беше в това кой присъства в „Един ден от събора“, а кой отсъства от картината. Гамаш скочи и навлече дрехите си по най-бързия начин.

Заради проливния дъжд Клара едва виждаше какво става навън, но най-лош бе вятърът. Ураганът бе превърнал красивите есенни листа в миниатюрни снаряди, които току профучаваха покрай нея и се опитваха да се забият в лицето й. Клара вдигна ръка и наведе глава, за да предпази очите си от вятъра, докато се препъваше по неравния терен. Листа и клонки шибаха шлифера й, но целяха да се доберат до кожата й. Но пък с това се справяха ледено студените струи вода. Проникваха през ръкавите, мокреха врата и гърба й, нахлуваха болезнено в носа и в очите. Тя обаче почти бе стигнала целта си.

- Вече започвах да се притеснявам. Очаквах те по-рано - каза й той и пристъпи да я прегърне. Клара спря рязко, за да избегне прегръдката му. Той я изгледа удивен, наранен. После сведе очи към обущата й, от които се стичаше вода и кал по пода. Клара проследи погледа му, автоматично ги развърза и свали; едва не се усмихна при тази съвсем обикновена наглед проява. Може би бе допуснала някаква грешка. Може би щеше да е достатъчно само да свали обувките си и да седне, без да казва нищо. Уви, твърде късно. Думите сами се изтърколиха от устата й.

- Знаеш ли, размишлявах. - Направи пауза, неуверена какво да каже и как.

- Знам. Чета го по лицето ти. Кога разбра?

„Значи не възнамерява да отрича“ - помисли си Клара. Не знаеше дали това я радва, или ужасява.

- На празненството, но още не бях сигурна. Имах нужда да помисля още, да стигна до точния отговор.

- Затова ли намекна, че жена е подправила картината?

- Да. Исках да спечеля малко време, може би дори да дам лъжлива следа на полицията.

- Във всеки случай успя да заблудиш мен. Надявах се, че наистина го мислиш. Но после в пансиона видях колко упорито разсъждаваш над това. Познавам те прекалено добре. Какво възнамеряваш да правиш?

- Исках да разбера дали наистина ти си го направил. Чувствах, че ти го дължа, защото те обичам. - Щом го каза, Клара изтръпна.

- И аз те обичам - произнесе той с глас, който я порази с внезапната си превзетост. Винаги ли звучеше така? - И имам нужда от теб. Не е необходимо да казваш на полицията, нямат доказателства. Дори лабораторните изследвания утре няма да докажат нищо. Бях много внимателен. Взема ли веднъж решение за нещо, го върша много добре, но това ти е известно.

Наистина й беше известно. И подозираше, че е прав. Полицията трудно можеше да го обвини.

- Защо? - попита Клара. - Защо уби Джейн? Защо уби собствената си майка?

- Ти не би ли го направила? - запита Бен и пристъпи напред с усмивка.

Гамаш бе събудил Бовоар и сега двамата тропаха силно по вратата на семейство Мороу.

- Да не си забравила ключа? - запита Питър, докато отключваше. Загледа се втренчено и изумено в двамата инспектори. - Къде е Клара?

- Точно това се канехме да ви попитаме. Трябва да разговаряме с нея веднага.

- Оставих я в къщата на Джейн, но това беше - Питър погледна часовника си - преди цял час.

- Доста време за търсене на чанта - подхвърли Бовоар.

- Не беше забравила никаква чанта. Просто й трябваше оправдание да отиде до къщата на Джейн - обясни Питър. - Знаех го, но реших, че има нужда да остане сама, за да обмисли нещата.