Убийството на художника

- В общината на Сан Реми, в пътното управление.

- С какво се занимавате там?

- Шеф съм на поддръжката на пътищата. Възлагам задачи на екипите, анализирам проблемни участъци. Понякога само обикалям в търсене на проблеми. А ако попадна на някоя преобърната кола, се надявам да не се натъкна на проблем.

Случва се твърде често. Смъртта обичайно идва нощем, прибира душата на човек по време на сън, спира сърцето му или го пробужда да иде до тоалетната с раздиращо главоболие, преди в мозъка му да се спука някой кръвоносен съд. Дебне го по алеи и станции на метрото. След залез облечени в бяло пазители измъкват кабелите на животоподдържащи машини и канят смъртта в стерилни помещения.

Но в провинцията смъртта идва денем и без покана. Улавя в мрежите си рибари с техните рибарски лодки. Сграбчва деца за глезените, докато плуват. Зиме ги примамва да се спускат с шейни по твърде стръмни склонове и застъпва върховете на ските им. Причаква ги в края на езерото, където снегът доскоро е преминавал в лед, а сега - невидима за блесналите детски очи - лека вълна докосва брега. И кънкьорът описва малко по-голям кръг, отколкото е искал. Смъртта дебне в горите с лък и стрела по свечеряване и зазоряване. Посред бял ден изхвърля от пътя автомобили, чиито гуми свистят отчаяно върху леда или снега, или върху ярката есенна шума.

Винаги известяваха Матю Крофт за пътните катастрофи. Понякога дори стигаше първи до тях. И докато измъкваше мъртвото тяло от автомобила, намираше спасение за охлузеното си сърце и ум в поезията. Рецитираше заучени наизуст поеми от книгите, които бе вземал назаем от госпожица Нийл. А поезията на Рут Зардо му беше най-любима.

В свободните си дни често посещаваше госпожица Нийл. Сядаше в някой удобен дървен стол в градината й, гледаше към потока отвъд флокса и учеше наизуст поеми, които му помагаха да прогонва кошмарите. В това време госпожица Нийл му приготвяше лимонада и оформяше цветните лехи. По някаква причина не му се щеше да споделя с полицаите тези спомени, не искаше да ги допуска толкова близо до себе си.

Преди да успее да продължи, домакинът видимо се напрегна. Миг по-късно Гамаш също го чу - отваряне на врата. Сюзън излезе от избата и пристъпи в кухнята.

Не изглеждаше никак добре. На събранието беше напрегната, но в сравнение със сегашното й състояние онова беше нищо. Кожата й бе почти прозрачна и покрита с петна; тънкият слой пот по нея й придаваше хлъзгав влечугоподобен вид. Щом я пое, Гамаш се убеди, че ръката й е студена като лед. Беше уплашена до смърт. Ужасена. Инспекторът погледна към мъжа й, който вече дори не се опитваше да прикрива страха си. Сякаш бе съзрял не жена си, а някакво привидение - дух, който му носеше недвусмислено ужасно и лично послание.

Но моментът бързо премина. Матю Крофт възвърна обичайния си вид и сега само бледността му свидетелстваше за онова, което криеше. Гамаш предложи стола си на госпожа Крофт, но мъжът й го изпревари и зае една табуретка, а съпругата му седна на неговото място. Никой не продумваше. Гамаш се надяваше Бовоар да запази тишина. Искаше мълчанието да се проточи и да ги пречупи. Жената очевидно се бореше с нещо ужасно и силите й се топяха с всеки изминал миг.

- Искате ли чаша вода? - попита я в този момент Никол.

- Не, благодаря ви, нека направя чай.

След тези думи госпожа Крофт стана от стола си и всичко рухна в миг. Гамаш заби изумен поглед в Никол. Дори да изгаряше от желание да саботира следствието и да провали кариерата си, едва ли би могла да избере по-подходящ момент да се обади.

- Нека ви помогна - каза Никол, скочи от стола си и сграбчи чайника.

Маската на Бовоар за миг се пропука и показа сгърченото му от бяс лице, но в следващия миг инспекторът отново изглеждаше разумен и спокоен.

„Каква тъпа, тъпа жена“ - ругаеше наум, докато се усмихваше доброжелателно. Хвърли поглед към Гамаш крадешком и със задоволство установи, че шефът му също бе втренчен в Никол, макар и не гневно. Търпимостта на главния инспектор за пореден път го ядоса. Кога щеше да поумнее този човек? Какво го караше да бъде толкова толерантен към идиотите?

- Какво работите, госпожо Крофт? - Бовоар реши, че след този гаф вече спокойно може да продължи беседата. Още преди да довърши въпроса си обаче, осъзна собствената си грешка. Намекнал бе, че майчинството не е работа. Но вече пет пари не даваше.

- Три пъти седмично ходя да помагам в офиса за копирни услуги в Сан Реми. Така свързваме двата края.

Бовоар вече съжаляваше за въпроса си. Зачуди се дали не бе излял гнева, натрупан към Никол, върху госпожа Крофт. Огледа помещението и осъзна, че много от домашните вещи са ръчно направени, дори найлоновите калъфи на креслата (те бяха несръчно съшити с телбод и няколко телчета бяха изпадали). Тези хора наистина живееха бедно.

- Доколкото знам, имате две деца - продължи Бовоар в опит да прогони моментния срам.

- Точно така - изпревари отговора на жена си Матю.

- А как се казват?

- Филип и Даян.

- Хубави имена. Колко са големи?

- Филип е на четиринайсет, а Даян на осем.

- А къде са?