Убийството на художника

Гамаш сключи длани около каничката с горещ дъхав сайдер и зачака. Усети, че Клара има нужда да говори. Измина приятна минута тишина, преди събеседницата му да се обади отново:

- Питър е там с Беи. - Кимна към масата им. - Не съм сигурна дали изобщо е усетил, че съм излизала.

Инспекторът проследи погледа й. Питър разговаряше с една сервитьорка, а Беи гледаше към тях двамата. Всъщност не точно. Гледаше Клара. Бързо се обърна към Питър, усетил погледа на Гамаш.

- Трябва дави кажа нещо - рече Клара.

- Надявам се да не е прогнозата за времето - ухили се Гамаш.

Клара се смути.

- Нищо, продължете - окуражи я. - Да не е за чакалото или за еленската пътека?

- Не, за тези неща ще се наложи да помисля малко. Обезпокоиха ме, а аз дори не изпитвам замайване.

Клара го дари с топла усмивка и Гамаш изпита надежда, че не се е изчервил. Явно все пак не бе успял да прикрие слабостта си в гората. Е, списъкът с хората, които го считаха за перфектен, намаляваше с един човек.

- Какво искахте да ми кажете?

- Става дума за Андре Маланфан. Съпруга на Йоланд. Когато разговарях с жена му на обяд, чух смеха му. Беше много необичаен. Едновременно кух и пронизващ. Жлъчен. Джейн ми е описвала подобен смях. Чула го от едно от момчетата, които хвърляли тор.

Гамаш обмисли тази информация, докато отпиваше от питието си, загледан в камината. Топлата течност премина през гърдите му и се плъзна към стомаха.

- Мислите, че синът му Бернар е бил с онези момчета.

- Там е работата. Едно от момчетата е липсвало. Но Бернар е бил там.

- Разпитахме Гюс и Клод. И двамата отричат да са били там, което не е изненадващо.

- Филип се извини за хвърлянето на тор, но това нищо не значи. Всяко местно хлапе се бои от Берни. Мисля си, че Филип би признал и убийство, ако това ще го спаси от тормоза на онова момче. Всички изпитват ужас от него.

- Възможно ли е Филип дори да не е бил там?

- Възможно е, макар и не много вероятно. Абсолютно сигурна съм обаче, че Бернар Маланфан е замерял с тор Оливие и Габри и се е наслаждавал на това.

- Бернар е внук на сестрата на Джейн Нийл - каза бавно Гамаш, докато мислено навързваше нещата.

- Да - потвърди Клара и загреба цяла шепа бирени фъстъци.

- Но те всъщност не бяха близки, както знаете. Не мога да си спомня кога Джейн се е срещала за последно с Йоланд по неофициален повод. Между тях имаше пропаст.

- Какво се е случило?

- Не съм запозната с подробностите. - Клара прозвуча колебливо. - Знам само, че беше нещо, свързано с къщата. Домът на Джейн е бил собственост на родителите й, имало е някаква разправия. Джейн твърдеше, че двете с Йоланд били много близки навремето. Гостувала й като дете. Играели карти. Едната игра била с Дама купа. Всяка нощ Джейн поставяла картата на кухненската маса и карала Йоланд да я запомни, защото на сутринта щяла да се промени.

- И променяла ли се?

- Там е работата. Наистина се променяла. Всяка сутрин Йоланд слизала в кухнята и била убедена, че картата е различна от онази, поставена на масата предната вечер. Пак била Дама купа, но самото изображение било различно.

- Но картата наистина ли е била различна? Искам да кажа, Джейн наистина ли я е променяла по някакъв начин?

- Не. Но е била наясно, че едно дете не е способно да запомни всяка подробност. А има и нещо друго. Знаела е, че всяко дете жадува да повярва в магията. Много е тъжно.

- Кое? - запита Гамаш.

- Йоланд. Чудя се в какво ли вярва днес.

Гамаш си припомни разговора с Мирна и се зачуди дали Джейн не е искала да научи на нещо друго малката Йоланд. Че животът е изпълнен с промени, но човек не бива да се страхува от тях.

- Виждала ли се е Джейн с Бернар? Би ли го разпознала?

- Може да го е виждала доста често през последната година и нещо, но от разстояние -отвърна Клара. - Бернар и другите хлапета от областта хващат училищния автобус от Трите бора.

- Къде по-точно?

- Горе, до старото училище, за да не се налага автобусът да прекосява цялото село. Някои родители оставят децата си на спирката доста преди това, когато са заети с нещо, и хлапетата трябва да чакат. Така че понякога слизат в селото да се поразходят.

- А какво става, когато е студено или има буря?

- Повечето родители остават в колата с децата си, държат ги на топло, докато пристигне автобусът. Но други просто ги изтърсват на спирката и ги зарязват. Тимър Хадли

подслоняваше такива хлапета в къщата си, докато им дойде превозът.

- Много мило - вметна Гамаш.

Клара видимо се изненада.

- Така ли? Сега, като се замисля, предполагам, че да. Но подозирам, че е имало и друга причина. Тимър се страхуваше да не я осъдят, ако някое дете почине от измръзване или се случи нещо подобно. Да ви кажа честно, бих предпочела да умра от студ пред това да пристъпя прага на онази къща.

- Защо?