Убийството на художника

- Не мога да повярвам, че Джейн би завещала дома си на Йоланд, най-малкото знаеше колко я ненавиждам.

- Може би решението й няма нищо общо с теб.

Бум. „Или пък на теб още не ти е минало“ - помисли си Клара.

- Следя Йоланд през последните два дни. Постоянно трупа някакви вещи в къщата на Джейн.

Питър сви рамене. Постоянните усилия да успокоява Клара започваха да му дотежават.

- Не направи ли Джейн ново завещание? - продължи жена му.

- Не помня. - Достатъчно добре познаваше Клара и беше наясно, че просто се опитва да го разсее от болката му и да го привлече на своя страна. Но Питър твърдо отказваше да участва в тази игра.

- Не, наистина - упорстваше Клара. - Сега се сетих, че когато лекарите откриха рака на Тимър и се разбра, че е в последен стадий, двете с Джейн започнаха да обсъждат промяна на завещанията си. Сигурна съм, че ходиха при онзи нотариус в Уилямсбърг. Как й беше името? Знаеш я. Онази, която току-що беше родила. Ходехме на упражнения заедно...

- Ако Джейн е правила ново завещание, полицията ще разбере. Това им е работата.

Гамаш се надигна от пейката. Видял бе всичко, което му трябва. Което бе подозирал. Не всичко беше на фокус още, но ставаше интересно. Лъжите винаги са интересни. Реши отново да отскочи до дървеното чакало, преди денят да го оплете в неотложности. Този път обаче мислеше да си спести катеренето. Тръгна напряко през площада; ботушите му оставяха отпечатъци в заскрежената трева. Изкачи хълма, мина край старата училищна сграда и навлезе в гората. За пореден път застана под онова дърво. При първото си изкачване в чакалото -което се надяваше, че ще бъде и последно - се убеди, че конструкцията не е използвана от убиеца. И все пак...

- Бум. Убит сте.

Гамаш се извърна рязко, но вече бе разпознал гласа.

- Ама и вие сте същински индианец, Жан Ги. Ще взема да ви вържа една хлопка на врата.

- А не, стига вече. - Не му се удаваше често да изненада така шефа си. Но отскоро бе започнал да се притеснява за него. Ами ако при следващата подобна изненада Гамаш получеше инфаркт? Майтапът нямаше да е никак весел. Бовоар се тревожеше за главния инспектор, макар отлично да знаеше, че това е глупаво. Вярно, главният инспектор бе с леко наднормено тегло и прехвърляше петдесетте, но същото можеше да се каже за доста хора, повечето от които си я караха добре без каквато и да е помощ от страна на Бовоар. Но! Но работата на главния инспектор беше толкова напрегната, че стресът от нея можеше да тръшне и слон. А Гамаш се убиваше от работа. Чувствата на Жан Ги Бовоар не бяха чудни. Той просто не желаеше да изгуби главния инспектор.

Гамаш го потупа по рамото и му предложи остатъка от кафето в термоса, но Бовоар отказа, вече бе закусил в пансиона.

- Май сте хапнали закуската и обяда в едно.

- Ммм. Яйца по бенедиктински, кроасани, домашно сладко... - Бовоар изгледа смачканата хартиена торба в юмрука на Гамаш. - Направо ужасно. Добре, че пропуснахте. Никол е още там. Слезе след мен и седна на друга маса. Странно момиче.

- Жена, Жан Ги.

Бовоар се изкашля - шефът му държеше твърде много на политическата коректност и това го дразнеше. Гамаш се усмихна.

- Нямах предвид това. - Отгатнал бе причината за изкашлянето на заместника си. - Не виждате ли? Тя иска да гледаме на нея като на момиченце, дете; някой, който се нуждае от деликатно отношение

- Ако е така, значи е някакво разглезено дете. Направо тръпки ме побиват от нея.

- Не й позволявайте да ви влияе. Тя умее да манипулира хората и е натрупала в себе си много гняв. Просто се отнасяйте към нея като към всеки друг агент. Това ще я подлуди.

- Но защо изобщо е тук? Нямаме никаква полза от нея.

- Вчерашният й анализ беше много добър; помогна ни да се убедим във вината на Филип Крофт.

- Вярно, но тя е много опасна личност.

- Опасна ли, Жан Ги?

- Не физически. Едва ли ще извади пистолета си и ще ни изпозастреля всичките. Поне се надявам, че не би го сторила.

- Дано не успее да гръмне всички ни. Все някой трябва да я спре преди това - изсмя се Гамаш.

- Надявам се да съм аз. Опасна е, защото внася разделение в екипа.

- Да. Има логика. От известно време си блъскам главата над този проблем. Бях силно впечатлен, когато ме взе от къщи в неделя сутрин. Беше възпитана, умна, отговаряше изчерпателно на всеки мой въпрос, но без да се натрапва или да се опитва да ме впечатли.

Реших, че сме извадили голям късмет с нея.

- Донесла ви е кафе и понички, нали?

- Всъщност кифла. Малко остана да я повиша в сержант в онзи момент.

- Аз така станах инспектор. Онзи еклер ми спечели повишението. Но нещо се е променило след пристигането й... - подхвърли Бовоар.

- Единственото, което ми идва наум, е, че тук Никол се озова в многоброен екип, може би това я изкарва от равновесие. При някои хора е така. Когато работят с един партньор, всичко е наред. Дори са брилянтни. Но са годни само за индивидуални спортове. Сложиш ли ги в екип, настава ад. Мисля, че случаят с Никол е точно такъв. Опитва да се състезава с колегите си, вместо да е част от отбора.