Убийството на художника

Тази сутрин бе станал преди изгрев. Малкият му будилник показваше 5,55. Винаги изпадаше във възторг, когато видеше на циферблата само еднакви цифри. Половин час по-късно, облечен в най-топлите си дрехи, слезе на пръсти по стълбите към предната врата на пансиона и в този момент откъм кухнята се разнесе някакъв шум.

- Bonjour, господин инспектор - поздрави Габри. Пристъпи напред в тъмно пурпурния си халат и пухкави чехли и му подаде термос. - Струва ми се, че ще ви дойде добре един термос cafe аи lait за през деня. - Гамаш едва не го разцелува. - И няколко кроасана! - Иззад гърба си Габри със замах извади хартиена торбичка.

Гамаш беше на косъм да се ожени за него.

- Merci, infiniment, patron-l

Няколко минути по-късно Арман Гамаш седна на заскрежена дървена пейка на селския площад. Прекара на нея следващия половин час от тъмното спокойно утро, втренчен в променящото се небе. Мракът се оцвети в кралско синьо, а после го замени златисто сияние. Синоптиците най-после бяха познали. Зората идваше - ослепителна, кристална, ясна и студена. Селището се пробуждаше. Тъмните доскоро прозорци един по един се превръщаха в жълти кутийки. Гамаш се наслаждаваше на този рядък миг покой. Сипваше си в метална чашка гъсто и силно cafe аи lait от термоса и бъркаше в хартиената торба за поредния препечен кроасан, все още топъл от фурната.

Отпиваше от кафето и дъвчеше ронливия кроасан. Но най-вече наблюдаваше. В седем без десет прозорец светна и в къщата на Бен Хадли. След няколко минути в двора се появи накуцващата Дейзи и замаха с опашка. От собствен опит Гамаш знаеше, че за повечето кучета най-важното е да близнат господаря си и да размахат опашка. Следеше движенията на Бен през прозореца, докато той приготвяше закуска.

Гамаш чакаше.

Селото се събуждаше и към седем и половина повечето домове оживяха. От къщата на семейство Мороу излезе Люси, завъртя се отпред и задуши наоколо. Вирна муцуна във въздуха, после бавно се обърна и тръгна напред, сетне премина в лек тръс и накрая се втурна към пътеката през гората, която щеше да я отведе у дома. При майка й. Гамаш проследи с поглед как златистата опашка изчезва в гъсталака от кленове и диви череши. Сърцето му се късаше за това куче. Няколко минути по-късно Клара излезе пред къщата и повика Люси. Отговори й еднократен отчаян лай, жената навлезе в гората и след малко се върна обратно. Люси я следваше бавно с клюмнала глава и провиснала опашка.

Клара бе спала на пресекулки през нощта, пробуждаше се през няколко часа с онова ужасно чувство, което се превръщаше в неин неотменен спътник. Загубата. Вече не толкова писък, колкото стон в нея. Докато миеха чиниите предната вечер, тя и Питър разговаряха отново. В това време гостите им седяха във всекидневната и обсъждаха вероятността някой преднамерено да е убил Джейн.

- Съжалявам - рече Клара и пое няколко топли влажни чинии от Питър, за да ги подсуши. -Трябваше дати кажа за разговора си с Гамаш.

- Защо не го направи?

- Не знам.

- Това не е достатъчно, Клара. Възможно ли е да ми нямаш доверие?

Сините му очи - едновременно горящи и леденостудени - обходиха лицето й. Клара знаеше, че трябва да го прегърне, да му каже колко много го обича и му вярва, и се нуждае от него. Но някаква невидима преграда й попречи да го стори. За пореден път. Помежду им надвисна мълчание. Нещо недоизказано ги разделяше. Така ли започваше най-лошото? Клара се замисли за двойките, между които имаше не спокойствие и доверие, а прекалено много недоизречени неща и твърде много приказки.

За пореден път любимият й бе издигнал стена помежду им. Превърнал се бе в камък. Застинал и леден.

В този момент Бен се приближи до тях. Залови ги в положение, далеч по-интимно от секс. Гневът и болката им вече бяха видими за околните. Бен заекна в някакво неясно оправдание, препъна се, обърна се и накрая излезе с вид на дете, което току-що е станало неволен свидетел на нещо безкрайно лично между родителите си.

Късно същата нощ, след като гостите им си бяха отишли, Клара каза нещата, които Питър жадуваше да чуе. Колко много го обича и му се доверява. Колко ужасно се чувства и колко му е благодарна за проявеното търпение и разбиране към нея и болката й. Помоли го за прошка. И той й прости, след което двамата се прегръщаха дълго, докато дишането им стана дълбоко, равно и синхронизирано.

И все пак нещо отново остана недоизказано.

На сутринта Клара стана рано, пусна Люси и направи на мъжа си палачинки с кленов сироп и бекон. Неочакваният аромат на пушен бекон, прясно кафе и пушек събудиха Питър, който реши твърдо да надвие лошото си настроение от предния ден. За пореден път се бе убедил обаче, че разкриването на чувствата е нещо прекалено опасно. Изкъпа се, облече чисти дрехи, надяна весела усмивка и слезе в кухнята.

- Кога ще се настани в къщата Йоланд според теб? - попита го Клара, докато закусваха.

- След като отворят завещанието, предполагам. Сигурно ще минат още няколко дни, може би седмица.