Убийството на художника

- Но как би могъл ловец от Торонто да знае къде да застане? - попита го Клара.

- Какво искаш да кажеш? Те просто отиват в гората, спират някъде и чакат. Не е кой знае каква философия, затова и гъмжи от некадърни ловци.

- Но в този случай ловецът е знаел точно къде да застане. Днес следобед отскочих до чакалото, знаете го - онова зад училищната сграда, точно до мястото, където е убита Джейн. Качих се и огледах околността отгоре. Еленската пътека се вижда идеално, нали заради нея са построили чакалото на това място...

- Да, бащата на Матю Крофт го е направил - вметна Бен.

- Наистина ли? - Клара се почувства замаена. - Не знаех за това. А вие?

- Какъв беше въпросът? Аз не слушах - призна Рут.

- Ама и ти си един детектив - рече развеселено Мирна.

- Значи бащата на Матю е построил чакалото - каза Клара. - Както и да е, Гамаш е сигурен, че то не е използвано от доста време.

- Ловците с лък обикновено не използват чакало - заяви Питър равно. - Тези с пушки - да.

- И какво ще рече това? - Рут вече не криеше отегчението си.

- Непознат ловец от чужд град просто няма откъде да знае за това място. - Клара направи пауза, за да даде време на присъстващите да осмислят думите й.

- Искаш да кажеш, че който и да е убил Джейн, е бил местен? - запита Оливие. Досега всички вярваха, че убиецът е ловец от друг град, който отдавна е избягал. Сега вече не бяха толкова сигурни.

- Значи все пак е възможно да е бил Матю Крофт - обади се Бен.

- Не мисля така - възрази разгорещено Клара. - Всичко, което свидетелства, че Матю е убиецът, го и оправдава. Един опитен ловец с лък никога не би убил човек погрешка. Просто не е възможно. Ако е стрелял от еленската пътека, значи е бил достатъчно близо. В никакъв случай не би сбъркал елен с... нещо друго.

- С Джейн, искаш да кажеш. - Гтасът на Рут бе дори по-твърд от обичайно. Клара кимна. -Копеле - изруга старицата. Габри я улови за ръка и тя за първи път в живота си не я издърпа.

От другата страна на масата Питър остави ножа и вилицата си върху блюдото и се втренчи в жена си. Клара не успя да разчете погледа му, но той определено не бе изпълнен с възхищение.

- Сигурно е само, че убиецът на Джейн е много добър с ловния лък - каза Клара. - Никой начинаещ не е способен на такъв изстрел.

- Уви, наоколо живеят немалко добри ловци, които си служат с лък - обади се Бен. -Благодарение на Клуба по стрелба с лък.

- Значи е убийство - рече Габри.

- Убийство - потвърди Клара.

- Но на кого му е притрябвало да убива Джейн? - възкликна Мирна.

- Убиецът обикновено печели нещо от смъртта на жертвата, нали така? - вметна Габри. -Пари, власт...

- Или пък се опитва да запази нещо, което се бои да не загуби - обади се Мирна. До този момент просто слушаше разговора и го приемаше като отчаян опит на група скърбящи приятели да прогонят от съзнанието си усещането за загуба; да го превърнат в нещо като интелектуална игра. Но сега започваше да се съмнява. - Ако е заплашено нещо много важно за него, например семейството, наследството, работата или къщата му...

- Схванахме идеята - прекъсна я Рут.

- Тогава човек може да си внуши, че убийството е оправдано.

- В такъв случай, ако убийството е извършено от Матю Крофт, значи е било преднамерено -заключи Беи.

Сюзън Крофт заби поглед в блюдото с вечерята си. Клисави миниравиоли насред локвичка студен гъст сос. От едната страна на чинията й се мъдреше филия фабрично нарязан кафяв хляб, който едва ли щеше да докосне. Надяваше се, че свитият й стомах ще се отпусне и ще й позволи да хапне нещо.

Но не ставаше.

Седнал точно срещу нея, Матю бе подредил собствените си миниравиоли в някакво подобие на път, който прекосяваше блюдото му. Сосът образуваше малки езерца от двете страни на пътя. Децата получиха по-големите порции, а родителите си сипаха каквото бе останало. Сюзън си казваше, че това е проява на майчин инстинкт. Дълбоко в себе си обаче знаеше, че разпределянето на порциите е свързано по-скоро с личния й инстинкт за мъченичество. Че е част от негласно, но подразбиращо се семейно споразумение. Бяха й длъжници.

Филип седеше на обичайното си място до Матю. Чинията му бе празна, всички равиоли -погълнати, а сосът - отопен с хляб. Сюзън се запита дали да не размени недокоснатата си вечеря с празната му чиния, но някаква невидима преграда спря ръката й. Погледна Филип. Синът й беше със слушалки на уши и затворени очи; устните му бяха свити с дързост, която бе възприел през последните шест месеца. Реши, че споразумението отпада. Нещо й подсказа, че всъщност не харесва сина си. Обичаше го. Най-вероятно. Но дали го харесваше?

През последните няколко месеца тя и Матю често се разправяха с Филип и го караха да свали слушалките от ушите си. Матю - на английски, Сюзън - на майчиния си френски. Филип бе израснал в двуезична среда, с две култури, но беше еднакво глух и към двата езика.

- Ние сме семейство - каза му веднъж Матю - и не сме канили на вечеря „Ен Синк“-.