Убийството на художника

Габри сграбчи торбите и с жест на вманиачен фокусник ги преобърна. По пода се посипаха пакети чипс, консерви с кашу, домашни шоколади от Maison du Chocolat Marielle в Сан Реми. Имаше още бонбони асорти, сирене „Сан Андре“, желирани бонбонки и кекс, както и шоколадови десертчета.

- Злато! - изкрещя Клара, щом ги видя. Коленичи и загреба с шепи от сладките изкушения. -Мое, всичко е мое.

- Знаех си аз, че си шокохоличка - обади се Мирна и сграбчи съвършените шоколади, приготвени с любов от мадам Мариел.

- Във време на криза човек не подбира много. - Клара разкъса целофанената опаковка на десертчетата, налапа едно и като по чудо успя да задържи в уста половината от него. Останалото полепна по лицето и косата й. - Не съм ги вкусвала от години. Дори десетилетия.

- А така ти подхождат - подхвърли Габри. В лицето на Клара сякаш бе избухнала пекарна.

- И аз донесох хартиени торби - обади се Рут и посочи към кухненския плот.

Питър бе застанал тъкмо до плота. Обърнат с гръб към гостите и дори по-скован от обикновено. Ако сега го видеше, майка му определено би се гордяла със Стойката и емоционалното му състояние.

- Кой какво иска? - попита рязко, втренчен в рафтовете.

Зад гърба на Питър гостите се спогледаха. Габри изчисти косата на Клара от полепналите парченца сладко и потърси с поглед мъжа й. Клара сви рамене и осъзна мигновено, че с този наглед невинен жест е предала Питър. Само с едно движение се бе разграничила от лошото му поведение, макар че самата тя бе виновна за него. Точно преди идването на гостите бе споделила с Питър за съвместното си приключение с Гамаш. Разказа му - оживена и възбудена - за сандъка, за гората и вълнуващото изкачване към чакалото. Но сред пороя от думи така и не забеляза нарастващото мълчание на мъжа си. Пропусна мълчанието и отчуждението му, докато не стана твърде късно. Тогава Питър вече се бе усамотил на своя леден остров. Клара ненавиждаше това негово убежище. От него съпругът й само наблюдаваше, съдеше и подхвърляше саркастични забележки.

- И разплетохте ли смъртта на Джейн ти и твоят любим герой?

- Мислех, че ще си доволен. - Не беше съвсем вярно. Ако изобщо бе помислила за него, сигурно щеше да предугади реакцията му. Но тъй като Питър се чувстваше уютно на самотния си остров, тя самата също се оттегли на своя, изпълнена с праведно негодувание и убедена, че правото е на нейна страна. Повтаряше си: „Аз съм права, а ти си едно безчувствено копеле“, което я караше да се чувства още по-спокойна и по-сигурна.

- Защо не ми каза? - попита я Питър. - Защо не ме помоли да дойда с теб?

Ето го и него. Логичния въпрос. Питър никога не си губеше времето с увъртане. За нещастие, днес неговата директност не й изнасяше. Задал й бе единствения въпрос, който Клара се боеше да зададе сама на себе си. Но защо? Внезапно спасителният й остров взе да потъва.

В това състояние я завариха пристигащите гости. А сега Рут обясняваше, че също е донесла храна, която желае да сподели. Явно смъртта на Джейн я бе разтърсила до мозъка на костите, помисли си Клара. Доказателството за мъката й стърчеше на кухненския плот - истинско алкохолно съкровище от скъпи бутилки джин, вермут и скоч. А Рут не разполагаше със съкровища. Голямата поезия не плаща сметките. Клара дори не можеше да си спомни кога за последно старицата е купувала нещо за пиене със собствени пари. Днес обаче бе пътувала чак до Уилямсбърг, за да вземе тези бутилки, след което ги бе домъкнала до къщата на Клара и Питър.

- Стоп! - изръмжа Рут и размаха бастуна си към Питър, който се канеше да отвие капачката на джина. - Това е мое. Да не си го пипнал. Нямаш ли собствена пиячка, която да предложиш на гостите си, а? - попита настойчиво, изблъска го настрана и напъха бутилките обратно в хартиените торби. След това ги гушна и ги скри някъде в антрето. - Налей ми един скоч -разпореди се оттам.

Може и да беше странно, но Клара се чувстваше далеч по-удобно с тази Рут, отколкото с временната й щедра версия. Предпочиташе познатото зло.

- Спомена, че искаш да продадеш някакви книги? - вметна Мирна и се отправи към всекидневната с бутилка червено вино и торба бонбони асорти в ръце.

Клара я последва с благодарност, доволна да се отдалечи от Питър, който й бе обърнал гръб укорително.

- Онези криминалета. Ще ми се да купя още няколко, но първо трябва да разкарам тия.

Двете вървяха покрай изобилните книжни лавици и Мирна от време на време избираше по някое заглавие. Клара имаше много специфичен вкус за книги. Повечето от тях бяха на британски автори и със селска тематика. Мирна можеше с часове да се рови из библиотеката й. Усещаше, че само да надзърне в книжната сбирка на някой човек или пък в количката му за пазаруване в универсалния магазин, веднага ще добие представа що за птица е.