Убийството на художника

- Кой? - изсумтя Филип. - Това е Еминем. - Като че ли имаше значение. После изгледа баща си с поглед, който не бе изпълнен с гняв или сприхавост, а просто с пренебрежение. Сякаш Матю беше... какво? Не хладилника във всеки случай. Филип се разбираше отлично с хладилника, леглото, телевизора и компютъра си. Не, той гледаше на баща си като на „Ен Синк“. Отживелица. Боклук. Кръгла нула.

Накрая всичко приключваше със сваляне на слушалките в замяна на храна. Но тази вечер беше различно. Тази вечер и двамата му родители бяха щастливи, че Филип е със слушалки на уши, а мислите му витаеха някъде далеч. Беше се нахвърлил върху вечерята си с такава ненаситност, сякаш тази помия е най-добрата храна, която някога е вкусвал. Сюзън дори се подразни от поведението му. Всяка вечер полагаше усилия да приготвя хубава вечеря за семейството си. Днес обаче успя само да отвори две консерви от аварийния им запас и да ги стопли. А Филип се нахвърли като вълк на храната, все едно беше страхотен деликатес. Загледа се в сина си и се запита дали не го е направил нарочно - за да я оскърби.

Матю се приведе над чинията си и продължи да намества внимателно пътечката от равиоли.

Какво би станало, ако не оправи тази сложна конструкция? Вселената ще избухне в адски огън, а той ще види ужасната смърт на цялото си семейство, мигове преди да умре в агония. Колко много зависело от порция равиоли...

Вдигна очи и улови погледа на съпругата си, която бе като хипнотизирана от прецизността на движенията му. Внезапно в паметта му изплува цитат: „... затънал в блатото на неумолима десетична дроб“. Харесваше го открай време, още от мига, когато го прочете в една от книгите на госпожица Нийл. Беше от едно произведение на Одън-. Възрастната жена го бе накарала да го прочете - нали открай време си беше влюбена в Одън. Харесваше дори тази недодялана и странна негова творба. И я разбираше. Матю се бе насилил да я изчете цялата само от уважение към госпожица Нийл. Но иначе хич не му допадна. С изключение на онзи стих. Не можеше да си обясни с какво толкова го бе впечатлил сред безбройните други стихове в тази дълга творба. Не знаеше дори какво означава. До този момент. Когато самият той се оказа в подобно положение - „затънал в блатото“. Ето в какво се бе превърнал животът му. Вдигнеше ли очи, щеше да се изправи пред катастрофа. А не беше готов за нея.

Знаеше какво предстои на следващия ден. Знаеше какво го очаква оттук насетне. Неизбежно. Чакаше го без каквато и да е надежда за спасение. И то вече чукаше на вратата. Матю погледна сина си, своето малко момче, което се бе променило толкова много през последните няколко месеца. Отначало бяха решили, че се дрогира. Заради постоянната му сприхавост, спадналия успех, отхвърлянето на всичко, което бе обичал дотогава - като футбола, ходенето на кино и „Ен Синк“. И родителите му. Особено него. Матю усещаше, че незнайно защо гневът на Филип е насочен тъкмо срещу него. Зачуди се какво ли крие превъзбуденото му лице. Възможно ли е синът му да знае за надвисналата опасност и тя да го радва?

Донамести равиолите в чинията си точно преди светът му да се взриви.

Зазвънеше ли телефон в аварийния щаб, всичко замираше. Случваше се често. Обаждаха се различни полицейски служители. Но също и магазинери, съседи, бюрократи и прочие хора, които отговаряха на различни обаждания.

Старата гара на Канадските държавни железници отговаряше напълно на нуждите на полицейския екип. С помощта на пожарникарите доброволци полицаите бяха разчистили пространство в центъра на нещо като чакалня. Лъскава ламперия покриваше четвърт от височината на стените, а самите те доскоро бяха накичени с плакати. Някои даваха противопожарни съвети, други бяха с ликовете на бивши победители на Литературните награди на генерал-губернатора - намек за това кой е шефът на противопожарната команда. Служителите на Surete замениха плакатите със схеми, карти и списъци на заподозрени. Сега помещението изглеждаше като всеки друг авариен щаб на полицията, па макар и разположен в стара и изпълнена с носталгична атмосфера гара. Пространство, чието естествено състояние е на очакване. Стотици хора бяха седели тук някога в чакане на влака си. За да ги отведе далеч или да доведе най-близките им хора. Сега мястото бе отново изпълнено с насядали в очакване мъже и жени. Чакаха доклада от лабораторията на Surete в Монреал. Онзи, който щеше да ги прати обратно по домовете им. Същият, който щеше да разруши семейство Крофт.

Гамаш се изправи, имитира протягане и закрачи из помещението. Когато изпитваше нетърпение, главният инспектор винаги крачеше така - с ръце, сключени зад гърба, наведена надолу глава и втренчен в краката поглед. Докато останалите се преструваха, че работят и събират информация, Гамаш кръжеше около тях с премерена крачка. Бавно, невъзмутимо, неудържимо.