Убийството на художника

Докато се връщаше в Трите бора, Бовоар усети, че някакъв мирис се е просмукал в дрехите му. Вонеше на препарат за чистене.

Намери шефа си пред къщата на госпожица Нийл, стиснал ключа в шепа. Гамаш го бе изчакал. Точно седмица след смъртта на Джейн Нийл двамата мъже най-сетне прекрачиха прага на дома й.

¹ Аз съм (фр.) - б. р.

² Игра на думи. Соланж чува фамилията на Клара, „Мороу“, като „утре“ (tomorrow), тъй като звученето им е близко. - б. р.

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

- Tabarnacle - изруга Бовоар, след което направи пауза, в която той и Гамаш затаиха дъх. -Господи!

Двамата инспектори стояха замръзнали на прага към всекидневната на Джейн, сякаш бяха свидетели на невероятно тежка катастрофа. Само дето онова, което ги задържа по местата им, не беше някакъв нещастен случай, а нещо много агресивно и целенасочено.

- На мястото на Джейн Нийл и аз не бих пускал никого тук - обади се Бовоар, след като успя да се съвземе за миг. - Дявол да го вземе.

Всекидневната на Джейн бе толкова ярка, че зашемети сетивата им. Огромни психеделични цветя искряха в неонови багри; триизмерни сребърни кули и гъби лазеха по стените; многобройни усмихнати лица, грамадни и жълти, обграждаха камината като войници на пост. Същински парад на лошия вкус.

- Отврат - измърмори Бовоар.

Помещението искреше насред падащата тъма. Дори таванът между старите греди бе покрит с тапети. Беше по-зле и от нелепа шега - чиста пародия. Всеки любител на културното наследство и архитектурата на Квебек би се почувствал омерзен в това помещение, а Гамаш, който бе ценител и на двете, усети, че му се повдига.

И в най-лошия си кошмар не би могъл да изпита това, което преживяваше в момента. Зашеметен от тази какофония от цветове, Гамаш не помнеше какво бе очаквал да види, но със сигурност не и това. С усилие откъсна поглед от маниакалните щастливи лица и се насили да огледа покрития с широки дъски под, скован от някой умел дърводелец, преследван от люта зима преди двеста години. Подове като този бяха изключителна рядкост дори за Квебек и се считаха от някои хора, в това число Гамаш, за произведения на изкуството. Джейн Нийл бе имала невероятния късмет да живее в една от каменните къщички, за изграждането на които са били използвани камъни, събирани от подготвяните за сеитба ниви. Да притежаваш такъв дом, бе все едно да бъдеш уредник на Квебекския исторически музей.

Гамаш със страхопочитание се загледа в пода.

Беше розов. И лъскав.

Гамаш нададе протяжен стон. До него Бовоар едва не го потупа по рамото. Едва. Осъзнаваше колко може да разстрои гледката един любител на културното наследство. Какво чудовищно кощунство беше.

- Защо? - запита Гамаш, но щастливите лица останаха безмълвни. Както и Бовоар. Не беше в състояние да отговори на шефа си, но англичаните открай време го изумяваха. Стаята бе поредният пример за необяснимото им поведение.

Тишината се проточи и Бовоар усети, че дължи на шефа си поне някакъв отговор.

- Може да се е нуждаела от някаква промяна. Не е ли това причината голяма част от нашите антики да се намират в домовете на чужденци? Прадедите ни са ги продавали на богатите англичани. Давали са на безценица маси от борови дъски, кресла и месингови легла в замяна на боклуци от каталога за модно обзавеждане.

- Така си е - съгласи се Гамаш, точно това се бе случило преди шейсет-седемдесет години. - Вижте обаче тук. - Посочи към един от ъглите, където удивителен шкаф от борово дърво бе натъпкан с автентична канадска керамика. - И тук. - Кимна към един голям дъбов дрешник. - А това - приближи се до маса, прилепена до стената - е копие на мебел от двореца на Луи XIV, изработка на дърводелец, който е познавал добре стила във Франция и се е опитвал да го имитира. Вещи като тази са буквално безценни. Не, Жан Ги, Джейн Нийл е била добре запозната с антиките и ги е обичала. Не мога да си представя защо ще събира тези неща, а после ще превърти и ще боядиса пода. Но не това имах предвид с въпроса си. - Гамаш се извърна бавно и огледа стаята. Усети пулсиране в дясното си слепоочие. - Чудех се защо госпожица Нийл не е пускала никой от приятелите си да стъпи тук.

- Не е ли очевидно? - запита изумен Бовоар.

- Не, не е. Ако го е направила, трябва да е харесвала този стил. Със сигурност не би се срамувала от вида на стаята. Но защо не ги е пускала вътре? И дори да приемем, че това е направено от някой друг, родителите й например, по времето, когато тези неща са били...

- Не ми се ще да ви го казвам, но те отново са на мода. - Бовоар току-що си бе купил лава-лампа, но нямаше начин да го спомене на шефа си точно сега.

„Тази побъркана стая наистина си е отврат“ - помисли си Гамаш.