Ubiyte Raym

— Доста голям белег ще ми остане. Ще се наложи да си реша косата все напред. Иначе нищо сериозно.

Както всички останали, Райм си отдъхна, като научи, че Гарет всъщност не я е изнасилил. Поне за напоената с кръв салфетка бе казал истината. Стреснал я, докато се криела в мазето на бараката. Тя се изправила рязко и се ударила в една ниска греда. Бил е възбуден, но това е нормално за един под­растващ. Не ѝ сторил нищо, само я качил горе и я превързал. След това дълго ѝ се извинявал, че се е наранила заради него.

— Исках само да ви благодаря - каза момичето. - Не знам какво щеше да стане с мен, ако не бяхте вие. Съжалявам за приятелката ви. Ако не беше постъпила така, сега сигурно щях да съм мъртва. Онези мъже щяха... е, можете да си представи­те какво щяха да направят. Предайте ѝ благодарностите ми.

— Непременно. Бихте ли ми отговорили на един въпрос?

— Какъв?

— Знам, че сте дали показания на Джим Бел. Аз обаче научих за случилото се на Блакуотър Ландинг само от ули­ките. Бихте ли ми разказали какво точно стана?

— Разбира се... Отидох край реката да събера още от оне­зи останки. Когато вдигнах глава, Гарет стоеше пред мен. Разтревожих се. Досаждаше ми. Винаги щом ме видеше, ид­ваше и започваше да ми говори. Онази сутрин беше страшно възбуден. Все повтаряше: „Не трябваше да идваш сама, опасно е, на Блакуотър Ландинг се случват нещастия“, такива неща. Започваше да ме плаши. Казах му да ме остави на мира. Че имам работа. Той ме хвана за ръката и се опита да ме накара да си тръгна. После Били Стейл излезе от гората, закрещя и се нахвърли отгоре му с лопатата. Гарет обаче я измъкна от ръцете му и го уби. После отново ме хвана, завлече ме на лодката си и ме закара в бараката.

— От колко време ви дебне?

Мери Бет се засмя:

— Да ме дебне ли? Не, не. Не слушайте какво говори май­ка ми. Преди около шест месеца няколко момчета искаха да го бият. Аз го спасих. Затова, предполагам, е решил, че сме гаджета. Вървеше подир мен, но не правеше нищо лошо. Въз­хищаваше ми се отдалеч, като таен обожател. Сигурна бях, че няма да ми направи нищо. - Усмивката ѝ се стопи: - До онзи ден. - Погледна часовника си: - Е, трябва да вървя. А, исках да ви питам и друго. Ако костите не ви трябват вече, мога ли да си ги прибера?

— Какво кости? - попита Райм.

— Ами, онези от Блакуотър Ландинг. Които събирах, ко­гато Гарет ме отвлече.

Райм поклати глава:

— Не разбирам.

— Костите, останките, които открих. Бях се заела да из­копая и останалите, когато Гарет ме отвлече. Много са важ­ни... Да не са се загубили?

— Никой не е прибирал кости от местопрестъплението. Не са споменати в доклада от огледа.

Тя поклати глава:

— Не, не... Не може да са изчезнали!

— Какви бяха костите?

— Човешки. Открих останки от Изчезналата колония на Роанок. От края на шестнайсети век.

Познанията по история на Райм се ограничаваха с Ню Йорк.

— Това не ми говори нищо.

Тя започна да му обяснява и той кимна:

— А, да, май съм учил нещо такова в училище.

— Вижте - продължи тя, - преди да изчезнат, издълбали по кората на дърветата послание, в което казвали, че отиват на юг, към Хатерас. Аз смятам, че това е уловка, за да заблу­дят индианците. Всъщност се заселили на брега на Пакенок и били избити по-късно на Блакуотър Ландинг. Теорията ми ще промени напълно досегашните схващания.

— Защо мислите, че останките са от тях?

— Костите бяха стари и разложени и не бяха нито в типична алгонкинска гробница, нито в гробище от колониал­ния период. Просто са били заровени. Така индианците са заравяли убитите си врагове. - Тя отвори раницата си. - Пре­ди Гарет да ме отвлече, бях събрала вече няколко.

Показа му няколко човешки кости, увити в найлон, черни и разядени. Райм разпозна лъчева кост, част от лопатка и част от бедрена кост.

— Имаше още много - продължи тя. - Това е една от най-големите археологически находки в Съединените щати. Мно­го са ценни. Трябва да ги намеря.

Райм погледна лъчевата кост. После вдигна очи.

— Бихте ли извикали Люси Кър от кабинета ѝ?

— Това ще помогне ли за откриването на костите?

— Може би.

„Когато се движиш, не могат да те хванат“ - така обича­ше да казва бащата на Амелия Сакс.

Този израз може да се тълкува по много начини, но най-вече олицетворяваше общото между баща и дъщеря. И два­мата обичаха бързи коли, и двамата обичаха полицейската работа, и двамата изпитваха ужас от затворените пространс­тва и ограниченията в живота.

Сега обаче я бяха хванали.

И бързите коли, полицейската работа, животът ѝ с Лин­кълн Райм, бъдещото ѝ семейство... всичко пропадна.

Полицаите, които ѝ носеха храна и вода в килията, не обел­ваха нито дума, само я гледаха студено. Райм бе наел адвокат от Ню Йорк, но тя, като всички полицаи, знаеше добре закона. Знаеше, че каквото и да се споразумеят манхатънският адвокат и окръжният прокурор на Пакенок, животът ѝ е загубен. Чувс­тваше се толкова безпомощна, колкото парализираният Райм.

Някакво насекомо упорито пълзеше по пода. Каква ли бе­ше целта му? Да си осигури прехрана, да се чифтосва, да тър­си подслон?