Ubiyte Raym

Кюлбо огледа стаята, погледът му се спря на вратата за мазето.

— Защо го правите? Защо искате да ни убиете? - попита припряно Райм.

— Избягала навън, а? Не съм я видял. - Кюлбо влезе, без да сваля очи от вратата на мазето. После кимна към поляна­та: - Не трябваше да те оставят тук сам. Голяма грешка. - Спря и огледа тялото му: - Какво е станало с теб?

— Пострадах при нещастен случай.

— Ти ли си оня нюйоркчанин, за когото приказват всички? Ти ли разбра, че са тук? Наистина ли не можеш да мръднеш?

— Наистина.

Кюлбо се изхили, сякаш е хванал някаква странна риба, която не е подозирал, че съществува.

Райм погледна тревожно вратата на мазето, след това пак Кюлбо.

— Доста си загазил - отбеляза едрият мъж.

Райм не отговори. Кюлбо най-после отмести очи от него и насочи пушката към вратата на мазето:

— Мери Бет била излязла, а?

— Избяга. Къде отиваш?

Кюлбо не му обърна внимание. Бутна вратата и стреля. После още три пъти. След това, докато презареждаше, над­никна в задименото помещение.

Тогава Мери Бет Макконъл излезе иззад входната врата, където се беше скрила. В ръце държеше примитивна томахавка, за която бе казала на Райм, че е направила сама. Без да издаде звук, тя замахна с оръжието си и го стовари върху главата на Кюлбо, откъсвайки част от ухото му. Той изпусна пушката и тя се търколи по стълбите в тъмното помещение. Ударът обаче не успя да го зашемети и той удари с юмрук момичето в гърдите. Тя залитна, падна и отчаяно се опита да си поеме въздух.

Кюлбо опипа ухото си и вдигна ръка пред очите си:

— Мамка му! Боли!

После погледна младата жена. Измъкна автоматичния си нож от калъфа на колана си и го отвори. Сграбчи Мери Бет за косата и дръпна главата ѝ назад.

Тя го хвана за китката и се опита да отблъсне ръката му, но той бе много по-силен от нея и тъмното острие бавно се приближи към бялото ѝ гърло.

— Спри - изкрещя някой.

Гарет Ханлън стоеше на прага с голям сив камък в ръка.

— Пусни я и се махай - каза с треперещ глас.

Кюлбо пусна косата на Мери Бет и главата ѝ издрънча на пода. Той се изправи, отново опипа ухото си и присви очи от болка. Погледна кървавите си пръсти, после - Гарет.

— Хей, сополанко, кой си ти, че да ми заповядваш?

— Хайде, изчезвай.

Кюлбо се изсмя хладно:

— Защо се върна? Аз съм почти с петдесет кила по-тежък от теб. Имам нож. Какво ще ми направиш с този камък? Хайде, ела да видим кой е по-силен.

Гарет се приведе като борец и пристъпи бавно напред. На лицето му бе изписана странна увереност. На няколко пъти се направи, че ще хвърли камъка, и Кюлбо приклекна и отс­тъпи леко назад. После мъжагата се изсмя, явно бе решил, че момчето не представлява особена заплаха. Избърса потта от грубото си лице и замахна с ножа към корема на Гарет. Момчето отскочи. Не беше изчислил обаче разстоянието и се намери притиснат към стената. Нямаше накъде да бяга.

Тогава Мери Бет грабна томахавката и удари с все сила Кюлбо по глезена. Той изрева от болка и се обърна към нея. Гарет скочи напред и го блъсна с все сила. Кюлбо залитна и се свлече по стълбището към мазето. Спря се посредата.

— Ах ти, сополанко такъв! - изсъска той.

Затършува в тъмното.

— Гарет! Има пушка! - изкрещя Райм.

Момчето се приближи спокойно до вратата на мазето и вдигна камъка, но не го хвърли.

„Какво прави?“ - зачуди се Райм.

Гaрет измъкна някакво парцалче от дупката в единия край. Когато първите разгневени оси излетяха оттам, запрати гнез­дото в лицето на Кюлбо и затръшна капака.

Един куршум проби вратата на мазето и се заби в тавана. После още един. Изведнъж стрелбата спря. Райм мислеше, че Кюлбо ще стреля повече от два пъти, но това предполо­жение не се сбъдна. Писъците от мазето също продължиха повече, отколкото бе очаквал.

Харис Томъл реши, че вече е време да се омита, да се връща в Танърс Корнър.

О’Сараян беше мъртъв, но Кюлбо сигурно вече бе довър­шил червенокосата и онези в бараката. Оставаше само Люси Кър. Томъл гореше от нетърпение да я довърши и да се при­бира вкъщи. Цялата работа се оказа отвратителен кошмар. Никое богатство на света не бе достатъчна награда за това, което беше преживял през последните дни.

Двамата с Кюлбо бяха затънали сериозно и ако искаха да прекарат остатъка от живота си извън затвора, трябваше да довършат работата докрай.

Изведнъж зад едно дърво видя нещо тъмно - кафявата униформена блуза на Люси Кър.

Той се запромъква към нея. Как ли щеше да се почувства, преди да я застреля? Винаги я беше харесвал. Е, поне преди лекарите да я орежат. Реши, че това може леко да го разко­лебае. Мишената не беше добра - само част от гърдите ѝ се показваше иззад дънера. С карабина щеше да му е доста трудно. С ловната пушка обаче беше фасулска работа. Той нагла­си наконечника на цевта така, че сачмите да се разпръснат в по-голям радиус, за да увеличи вероятността за попадение.

Изправи се бързо, прицели се направо в блузата и стреля.

Откатът го блъсна назад. Той присви очи.

„О, Господи... Не и това!“

Блузата се развяваше свободно от вятъра, надупчена от сач­мите. Полицайката я бе закачила на дървото за примамка.