Ubiyte Raym

Шон О’Сараян и Томъл бяха заети с керосина и не гледа­ха към предната врата. Затова нямаха време да вдигнат пуш­ките си, когато двете жени изскочиха и се втурнаха към прик­ритията си.

Кюлбо стоеше по-назад, за да ги прикрива, но явно и той не очакваше някой да излезе от бараката, защото, когато стре­ля, Сакс и Люси вече се бяха скрили в гъстата трева.

О’Сараян и Томъл също залегнаха в тревата, Кюлбо из­рева:

— Оставихте ги да се измъкнат. Къде, по дяволите, гледате?

Стреля още веднъж по Сакс, тя залегна и когато отново погледна, той вече не се виждаше.

— Мини отдясно - изкрещя Кюлбо.

— Къде? - попита онзи, за когото се отнасяше нарежда­нето; Сакс реши, че е Томъл.

— Чакай да помисля...

Настъпи тишина.

Сакс запълзя към мястото, където преди малко бе видяла О’Сараян и Томъл. Забеляза нещо червено и се насочи към него. Вятърът наклони тревата и тубата с керосин се показа. Сакс се приближи, вятърът отново ѝ помогна да се прицели. Стреля и улучи точно в средата. Тубата отхвърча и се разп­лиска.

— Мамка му - изруга някой и из тревата се чу шумолене. Нападателят явно бързаше да се отдалечи от тубата, въпре­ки че керосинът не се възпламени.

Чу се ново шумолене, после стъпки.

Откъде обаче идваха?

Забеляза отблясък близо до мястото, където бе видяла за последен път Кюлбо. Сигурно беше от оптическия му мер­ник. Сакс вдигна глава, погледна Люси, посочи себе си, пос­ле мястото, откъдето идваше светлината. Полицайката ким­на, посочи себе си, после махна встрани.

Когато обаче Люси се изправи и побягна приведена пок­рай бараката, О’Сараян скочи и започна да стреля. За мо­мент полицайката бе добра мишена. Спаси се само благода­рение на това, че в бързината О’Сараян не се целеше добре. Люси се хвърли на земята и стреля. Куршумът пропусна на сантиметри хилавия мъж, който бързо залегна.

Сакс отново запълзя към позицията на Кюлбо. Чу ня­колко бързи гърмежа от револвер, после няколко изстрела от карабина, накрая оглушителния трясък на ловната пуш­ка.

Тъкмо се питаше дали не са уцелили Люси, когато чу гла­са на полицайката:

— Амелия, идва към теб.

Наблизо се чуха стъпки.

Кой идваше? Къде беше? Чувстваше се като сляпа. Обх­ващаше я паника.

Стъпките заглъхнаха. Мъжки глас извика нещо неразби­раемо.

Стъпките започнаха да се отдалечават.

Вятърът отново наклони тревата и Сакс пак видя отбля­съка от оптическия мерник. Кюлбо бе заел добра позиция за стрелба. Държеше на прицел цялата поляна. Сакс запълзя още по-бързо към него, страхуваше се, че се цели в Люси или в Райм и Мери Бет през прозореца.

„По-бързо, по-бързо.“

Тя скочи и се затича приведена. Възвишението, зад което се криеше Кюлбо, бе на пет-шест метра.

Шон О’Сараян обаче се оказа по-близо. Тя се сблъска с него и падна по гръб. За миг очите им се срещнаха. В негови­те блестеше безумен пламък.

Бяха едва на метър един от друг. Вдигнаха оръжията си и стреляха едновременно. Не улучиха. Сакс се прицели отново, но той скочи и се втурна да бяга.

Възможността не беше за изпускане. Тя рискува да стане мишена за Кюлбо, изправи се и се прицели, но преди да стре­ля, Люси Кър също натисна спусъка. О’Сараян спря, хвана се за гърдите, после бавно се свлече на земята.

По лицето на Люси се четеше учудване. Сакс се запита дали за пръв път убива човек. Полицайката моментално за­легна. След секунди тревата, сред която беше стояла, бе покосена от сачмите на ловната пушка.

Сакс продължи бързо към Кюлбо. Сега той знаеше къде се крие Люси и щеше да я застреля при следващото ѝ изправяне.

Шест метра, четири метра...

Светлината блесна по-силно и Сакс залегна, мислейки, че оптическият мерник е насочен този път към нея. Извъртя се встрани и зачака гърмежа. Никой не стреля и тя запълзя вдяс­но, за да го заобиколю Потеше се ужасно, артритът не ѝ да­ваше мира. Два метра.

„Бъди готова. Бързо.“

Трябваше да премине пространство, обрасло с ниска тре­ва. Нямаше зад какво да се прикрие.

„Като се движиш, не могат да те хванат...“

Тя скочи, претърколи се през празното пространство, зас­тана на коляно и се прицели в пушката.

Не повярва на очите си.

„Пушката“ на Кюлбо се оказа някаква тръба, вероятно от старата фабрика за уиски, а оптическият мерник - счупена бутилка. Същият номер, който им бяха погодили с Гарет във вилата край Пакенок.

„Изигра ме...“

Встрани нещо изшумоля в тревата. Амелия Сакс се обърна.

Към бараката се приближаваха стъпки. Тежки стъпки, първо през храстите, после по дървените стълби на построй­ката. Приближаваха се бавно - по-скоро небрежно, отколко­то внимателно. Това означаваше, че нападателят е уверен в себе си, следователно - опасен.

Линкълн Райм се опита да вдигне глава от дивана, но не видя кой приближава.

Вратата се отвори със скърцане.

Рич Кюлбо бързо огледа стаята.

Райм отново се разтревожи. Беше ли жива Сакс? Дали някой от десетината изстрела, които бе чул, не я беше улу­чил? Дали сега не лежеше ранена някъде в тревата?

Кюлбо погледна Райм и Том и реши, че не представляват заплаха. Без да влиза, попита криминолога:

— Къде е Мери Бет?

— Не знам. Преди пет минути избяга да търси помощ.