Ubiyte Raym

„Разбирам защо си го направила, Сакс - помисли си той. - Сега разбирам защо си му повярвала. Защо си решила да му помогнеш. Разбирам...“

— Всички ли са добре? - попита той.

— Да - отвърна Сакс.

Люси кимна.

— Всъщност - обади се виновно Том, - не съвсем.

Вдигна ръка от корема си, където личеше изходната рана от куршум. После падна тежко на колене.

38.

„Провери за разкъсани кръвоносни съдове, спри кръвоте­чението, ако е възможно, провери дали пациентът не е в шок.“

Като патрулиращ полицай Амелия Сакс бе изкарала пълен курс по спешна помощ. Наведе се над Том и огледа раната.

— Свали тези белезници - извика тя. - Така не мога да му помогна.

— Не - отказа категорично Люси.

— Как си, Том? - попита Райм. - Кажи нещо.

— Изтръпвам... Чувствам се... странно...

Болногледачът затвори очи и изпадна в безсъзнание.

Над главите им се чу трясък. Един куршум проби дърве­ната стена. В същото време във вратата се заби нова порция сачми. Гарет подаде на Сакс няколко салфетки. Тя ги взе с две ръце и натисна с тях раната на Том. Удари го леко по бузата. Той не реагира.

— Жив ли е? - попита отчаяно Райм.

— Диша. Едва-едва, но все пак диша. Изходната рана не е много лоша, но не знам какви са поражения на вътрешните органи.

— Защо го правят? - възкликна Люси.

— Джим каза, че се занимавали с незаконно производст­во на уиски - обясни Райм. - Може би бараката е била тяхна и не искат да се разбере. А може би наблизо има нарколабо- ратория.

— Докато бях сама, дойдоха двама души - обади се Мери Бет. - Опитаха се да разбият вратата. Може да са комбина.

— Къде е Бел? - попита Люси. - А Мейсън?

— Ще дойдат след половин час.

Люси поклати глава. Отново погледна през прозореца. Прицели се.

— Стига, дай на мен! - извика Сакс.

Люси не ѝ обърна внимание и стреля. По физиономията, която направи, стана ясно, че пак е пропуснала. Присви очи и се обърна към момчето, което стоеше неподвижно, свито на пода, сковано от паника:

— Шон е намерил някаква червена туба. Какво има вът­ре, Гарет? Газ ли? Гарет! Отговори ми!

— Какво има в червената туба, Гарет?

— Ами, такова... керосин. За лодката.

— По дяволите, искат да запалят бараката.

— Мамка му - изкрещя Гарет. Изправи се на колене и погледна ужасено Люси.

Сакс единствена предвиди какво е намислил.

— Не, Гарет, недей...

Момчето не ѝ обърна внимание, скочи, блъсна вратата и изскочи навън. След него по вратата затракаха куршуми. Не се разбра дали са го уцелили.

След това изстрелите престанаха; нападателите се приб­лижаваха към бараката.

Сакс огледа прашната стая:

Мери Бет седеше свита на стола и плачеше.

Люси, с изпълнени с ярост очи, проверяваше оръжието си.

Том, бял като платно, лежеше неподвижно на земята.

Линкълн Райм лежеше по гръб и дишаше тежко.

„Ти и аз...“

Тя прошепна на Люси:

— Трябва да се справим сами с тях. Ти и аз.

— Те са трима. Имат пушки.

— След броени минути тази барака ще избухне в пламъци и ние или ще изгорим живи, или ще бъдем застреляни, като излезем. Нямаме избор. Свали ми белезниците. Хайде.

— Как да ти се доверя? Ти ни устрои засада край реката.

— Засада ли? Какви ги дрънкаш?

— Какви ги дрънкам ли? Използва лодката, за да ни под­мамиш и започна да стреляш, когато Нед влезе във водата.

— Глупости! Вие започнахте да стреляте, защото си мис­лехте, че сме под лодката.

— Ти първа започна...

Люси млъкна. Сакс също разбра какво е станало.

— Били са те - каза тя. - Кюлбо и другите. Някой от тях е стрелял, за да ви сплаши или да ви предизвика.

— А ние си помислихте, че си ти.

За момент изражението на Люси се смекчи, но после очи­те ѝ отново заблестяха от гняв - явно се сети за Джеси Корн.

Сакс протегна ръце:

— Нямаме друг избор.

Полицайката я изгледа, после отключи белезниците. Сакс разтри китките си:

— Колко патрона ни остават?

— Аз имам три.

— А аз - пет.

Сакс измъкна дългия си „Смит и Уесън“ от кобура на Лю­си. Погледна Том. Мери Бет се изправи:

— Аз ще се погрижа за него.

— Само едно трябва да знаеш. Хомосексуалист е. Изслед­ван е, но...

— Няма значение. Ще внимавам. Действайте.

— Сакс - заговори Райм. - Аз...

— По-късно, Райм. Нямаме време за приказки.

Тя се приближи до вратата, хвърли бърз поглед навън, запомняйки разположението на различните предмети, зад ко­ито можеше да се скрие, и зае позиция за стрелба. Отново беше свободна, отново въоръжена. Вече не мислеше за нищо друго, нито за Райм и операцията му, нито за Джеси Корн, нито за предателството на Гарет Ханлън, нито за това, което я очакваше, ако успееха да се измъкнат живи.

„Когато се движиш, не могат да те хванат...“

Обърна се към Люси:

— Излизаме. Ти тръгваш наляво, към микробуса. В ника­къв случай не спирай до него! Продължаваш, докато не се скриеш в тревата. Аз отивам надясно, към онова дърво. За­лягаме в тревата и започваме да се промъкваме към гората, за да им излезем в гръб.

— Ще ни видят, като излизаме.

— Трябва да ни видят. Нека знаят, че се крием някъде в тревата. Така ще им отвлечем вниманието от бараката. Не стреляй, ако не си сигурна. Ясно ли е?

— Ясно.

Сакс хвана дръжката на вратата. Погледите им се срещ­наха за миг.