Ubiyte Raym

— Татко... - прошепна ужасено момичето. Жената бе за­губила ума и дума.

— Твърдиш, че не правиш грешки, Давет?... Лъжеш се. Допусна тази.

Индустриалецът запали двигателя и бавно потегли.

Люси остана неподвижна дълго, докато лексусът се изгуби от поглед. После закопча ризата си, облегна се на колата и постоя така известно време. Забеляза малко червено цвете на земята. Присви очи. Беше венерина пантофка, вид орхидея. След пет минути, с помощта на шпатулата за изчегъртване на скреж от стъклата тя успя да го извади с грудките и да го пос­тави в кутията от студения чай. Остатъците от напитката бяха принесени в жертва за красотата на градината ѝ.

44.

Един надпис на входа на съда обясняваше, че името на щата, Каролина, идва от Каролус, което е латинският екви­валент на Чарлз. В чест на Чарлз I, който дал разрешението за образуването на колонията.

Амелия Сакс си беше мислила, че щатът е кръстен на ня­коя кралица или принцеса. Като типична нюйоркчанка тя не се интересуваше особено от кралските персони.

Сега седеше с белезници между двама полицаи в съдебна­та зала и гледаше разсеяно наоколо. Подовете на старата тух­лена сграда бяха от мрамор, мебелите - от махагон. Сериоз­ни мъже с черни дрехи, съдии или властници, я гледаха стро­го от картините по стените, сякаш бяха убедени във вината ѝ. Нямаше климатична инсталация, но в архитектурния па­метник от осемнайсети век бе хладно.

— Хей, искаш ли кафе или нещо друго? - попита я Фред Делрей.

— Забранено е да се говори с... - понечи да възрази едини­ят от полицаите, но служебната карта на агента бързо му затвори устата.

— Не, благодаря, Фред. Къде е Линкълн?

Наближаваше девет и половина.

— Не знам. Нали го познаваш, понякога просто се появя­ва. За човек, който е неподвижен, щъка повече, отколкото може да се очаква.

Люси и Гарет също ги нямаше.

Сол Гибърт, облечен в скъп сив костюм, се отправи към тях. Полицаят отдясно се отдръпна и го пусна да мине.

— Здравей, Фред.

Агентът кимна хладно и Сакс предположи, че адвокатът е постигнал оправдателни присъди и за някои престъпници, заловени от Делрей.

— Голяма далавера - каза Гибърт. - Прокурорът се съг­ласи на непредумишлено убийство, шест години затвор, без право на предсрочно освобождаване. Има обаче един проб­лем, за който не се сетих вчера.

— Какъв проблем? - попита Сакс, опитвайки се да не по­казва тревогата си.

— Това, че си полицай.

— Какво значение има това?

Преди адвокатът да обясни, Делрей се намеси:

— Проблемът е, че ще трябва да лежиш в отделна килия. Като ченге, ако те поставят в общо помещение, няма да пре­живееш и една седмица.

— Значи шест години в изолация, така ли?

— Страхувам се, че да - потвърди Гибърт.

Шест години самота, ограничения, кошмари...

И после, като бивша затворничка, как би могла изобщо да си мечтае да има деца? Тя едва сдържа сълзите си.

— Е? - попита адвокатът. - Какво мислиш?

Сакс пое дъх:

— Приемам споразумението.

Съдебната зала бе пълна. Сакс забеляза Мейсън Жермен и неколцина други полицаи от шерифството. На предния ред се­дяха мрачни мъж и жена, вероятно родителите на Джеси Корн. Искаше ѝ се да им каже нещо, но презрението, което се чете­ше в очите им, я спря. От цялата зала само две лица не я гле­даха с омраза: Мери Бет Макконъл и една жена, седнала до нея, вероятно майка ѝ. Люси Кър още я нямаше. Линкълн Райм - също. Сигурно не искаше да я гледа във вериги; тя също не гореше от желание да се срещат при тези обстоятелства.

Приставът я заведе до мястото за подсъдимия. Не свали белезниците ѝ. Сол Гибърт се настани до нея.

Всички станаха, съдията влезе. Той прегледа документи­те, кимна и секретарката му обяви:

— Народът на Северна Каролина срещу Амелия Сакс.

Съдията кимна към прокурора от Роли, висок, среброкос мъж, който стана и каза:

— Ваша милост, защитата и обвинението постигнаха спо­разумение. Подсъдимата се признава за виновна в непреду­мишлено убийство на заместник-шериф Джеси Рандълф Корн. Оттеглям останалите обвинения и препоръчвам при­съда от шест години лишаване от свобода без възможност за предсрочно освобождаване.

— Госпожице Сакс, обсъдихте ли споразумението с адво­ката си?

— Да, ваша милост.

— Той каза ли ви, че имате право да го отхвърлите?

— Да.

— Ясно ли ви е, че така се признавате за виновна за из­вършване на убийство?

— Да.

— По собствена воля ли взехте решението?

Тя се замисли за баща си, за Ник. И за Линкълн Райм.

— Да, ваша милост.

— Много добре. Признавате ли се за виновна по обвине­нието за непредумишлено убийство?

— Да, ваша милост.

— Имайки предвид препоръката на обвинението, ви обя­вявам за виновна и ви осъждам на...

Двойната тапицирана врата се отвори и количката на Райм влетя с пронизително бръмчене, последвана от Люси Кър.

Съдията вдигна раздразнено поглед, беше готов да изгони нарушителя. Когато обаче видя инвалида, както повечето хо­ра, реши да замълчи - поведение, което Райм ненавиждаше.

Съдията се обърна отново към Сакс:

— Осъждам ви на шест години...

— Извинете ме, ваша милост - пресече го Райм. - Трябва да поговоря за минутка с обвиняемата и защитника ѝ.