Ubiyte Raym

— Срещу петнайсетпроцентова вероятност за оправдател­на присъда - измърмори Райм.

— Точно така. Разбери, Амелия, в този случай чудо не може да се случи. Ако отидем на съд, прокурорът ще докаже, че си професионален полицай и шампион по стрелба, и съ­дебните заседатели няма да повярват лесно, че си стреляла неволно.

„Правилата на нормалния живот не важат за никого на север от Пако. Нито за нас, нито за тях. Можеш да стреляш по някого, без да се замислиш дори, и всеки ще го сметне за напълно правилно. Трудно е да се обясни.“

— Ако това стане - продължи адвокатът, - ще те осъдят за предумишлено убийство първа степен и ще получиш двай­сет и пет години.

— Или електрическия стол - измърмори тя.

— Тук използват смъртоносна инжекция. Да, възможно е. Не мога да те лъжа.

Незнайно защо тя си представи сокола скитник, който гнездеше пред прозореца на Райм в Манхатън.

— Ако пледираме за непредумишлено убийство, колко ще получа? - попита тя.

— Вероятно шест-седем години. Без възможност за пред­срочно освобождаване.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Ще пледираме за непредумишлено.

— Сакс... - започна Райм, но тя повтори:

— Ще пледираме.

Адвокатът се изправи.

— Веднага ще се обадя на прокурора. Няма ли вероятност да си промениш мнението?

— Не.

— Ще ви съобщя веднага щом се разбере нещо конкретно.

Той кимна на Райм и излезе.

Мейсън погледна Сакс. Стана и се отправи към вратата.

— Ще ви оставя насаме за няколко минути. Няма нужда да те претърсвам, нали, Линкълн?

Райм се усмихна:

— Не нося оръжие, Мейсън.

Полицаят излезе.

— Каква бъркотия, а, Линкълн?

— Без първи имена, Сакс!

— Защо? Да не предизвиквам лошия късмет, а?

— Може би.

— Не си суеверен. Или само така приказваш?

— Общо взето, не, но тук имам чувството, че съм заоби­колен от призраци.

Танърс Корнър - градът без деца.

— Трябваше да те послушам - продължи той. - Беше пра­ва за Гарет. Аз сгреших. Неправилно разтълкувах уликите.

— И аз не бях сигурна, че казва истината. Не бях сигурна в нищо. Просто имах предчувствие.

— Каквото и да стане, Сакс, ще те чакам. - Кимна към количката: - Няма да мърдам оттук. Ако отидеш в затвора, ще те чакам.

— Това са празни приказки, Райм. Баща ми също обеща, че няма да мърда никъде, а след една седмица почина.

— Аз съм прекалено голям инат, за да умра.

„Но това няма да ти попречи да се излекуваш и да срещ­неш друга“ - помисли си тя.

Вратата се отвори и на прага застана Гарет. Зад него сто­еше Мейсън. Момчето държеше ръцете си събрани отпред.

— Здрасти - каза той, - виж какво хванах в килията си.

Разтвори ръце и оттам излетя някакво насекомо.

— Това е сфинксова пеперуда, обича да смуче нектар от валериановите цветове. Нямат навик да влизат в къщите, мно­го им е студено.

Тя се усмихна леко:

— Гарет, искам да ти кажа нещо.

Той се приближи.

— Помниш ли какво ми каза във фургона? Когато гово­реше на баща си в празния стол?

Той кимна неуверено.

— Казваше му колко лошо си се почувствал, че не те е пуснал в колата онази вечер.

— Да, спомням си.

— Не знаеш само защо не те е пуснал... Искал е да те спаси. Знаел е, че колата е пълна с отрова и че те ще умрат. Не те е пуснал, за да не умреш и ти.

— Мисля, че се досещах - каза неуверено той.

Докато момчето се върне към нормален живот, сигурно щеше да мине много, много време.

— Не го забравяй - заръча му тя.

— Няма.

Сакс погледна дребната кафеникава ношна пеперуда, ко­ято летеше из стаята.

— Остави ли ми нещо в килията? Нещо, което да ми пра­ви компания?

— Да. Две калинки, един скакалец и една муха сирфус. Страшно интересно летят. Можеш да ги наблюдаваш с часо­ве. - Той замълча, после добави смутено: - Аз... такова... съ­жалявам, че те излъгах. Ако не го бях направил, нямаше да мога да се измъкна и да спася Мери Бет.

— Няма нищо, Гарет.

Той се обърна към Мейсън:

— Мога ли сега да си ходя?

— Да.

Преди да излезе, погледна Сакс:

— Ще минавам да те видя. Може ли?

— Много ще се радвам.

Той излезе навън и през отворения прозорец. Сакс го видя да се качва в една кола. Колата на Люси Кър. Полицайката му от­вори вратата. Като майка, която прибира сина си от тренировка.

— Сакс - извика я Райм, но тя вече се бе отдалечила.

Искаше да се скрие от криминолога, от момчето, от града без деца. Искаше да остане сама.

Като излезе от Танърс Корнър, малко преди да достигне река Пакенок, Шосе 112 прави остър завой. От едната му страна има гъст храсталак, в който често се крият полицаите от местното шерифство. Пият чай с лед, слушат музика и чакат. Ако радарът засече превишена скорост, те изскачат и за най-голяма изненада на нарушителя добавят сто долара към общинския бюджет.

В този неделен ден през завоя мина черен джип „Лексус“ и въпреки че радарът показа разрешените шейсет и шест ки­лометра в час, Люси Кър подкара патрулната кола и включи сигналната лампа.