Ubiyte Raym

— Затова шефът на охраната му нае неколцина от нас да решим проблема. Поговорихме си надълго и нашироко с Конклинови и те най-сетне склониха. Бащата на Гарет обаче про­дължаваше да упорства. Искахме да направим всичко като пътнотранспортно произшествие, затова взехме една тубич­ка от тази помия... - Той кимна към тубата на масата. - Зна­ехме, че всяка сряда ходят на ресторант. Изляхме отровата в отдушника на колата и се скрихме в гората. Те влязоха и бащата на Гарет включи климатика. Отровата навлезе в ку­пето. Обаче бяхме сипали прекалено много...

Той отново погледна тубата:

— Това тук е достатъчно да убие човек два пъти. Нещаст­ниците започнаха да се гърчат... Не бяха много приятна глед­ка. Гарет дойде по-късно. Опита се да влезе, но не успя. Вдиша порядъчна порция от отровата и стана като зомби. Избяга в гората, преди да успеем да го хванем. Когато се появи отново, след седмица-две, не си спомняше вече нищо. Заради отравя­нето, дето спомена, предполагам. Затова го оставихме: щеше да е много подозрително, ако умре толкова скоро. Точно как­то ти предположи. Изгорихме труповете и ги заровихме в Бла­куотър Ландинг. Потопихме колата в един вир край Канал роуд. Платихме на съдебния лекар сто хиляди за лъжливия доклад от аутопсията. Като се разбереше, че някой е пипнал рак и много любопитства, Кюлбо и другите се заемаха с него.

— Ами онова погребение, което видяхме онзи ден? Вие убихте детето, нали?

— Тод Уилкс ли? Не, той се самоуби.

— И това обаче е заради токсафена, нали? Какво имаше? Рак ли? Чернодробни увреждания? Мозъчни увреждания?

— Може би. Не знам - отвърна шерифът, но по погледа му личеше, че много добре знае.

— Гарет няма нищо общо с това, нали?

— Не.

— Ами онези мъже при бараката? Онези, които са напад­нали Мери Бет?

— Сами Бостън и Лот Купър. И те бяха замесени. Изп­робваха продуктите на Давет из слабо населените райони. Знаеха, че търсим Мери Бет, и като я намерили, решили да я задържат малко, за да се позабавляват. Вярно е също, че бях наел Били да я убие. Само че Гарет успя да я измъкне.

— Моята помощ ти беше нужна, за да я открия, нали? Не да я спасиш, а да я убиеш и да унищожиш останалите улики.

— След като хванахме с твоя помощ Гарет и го затворих­ме, бях оставил вратата на ареста отключена, за да могат Кюлбо и приятелчетата му да го измъкнат и да го „убедят“ да проговори. Твоята приятелка обаче провали плана.

— Когато разбрах къде е бараката, ти си се обадил на Кюл­бо и си го изпратил да ни убие.

— Съжалявам... Работата много се обърка. Не исках да ви убивам всички, но... така се наложи.

— Гнездо на оси...

— О, да, в този град има няколко оси.

— Кажи ми, струва ли си заради тези луксозни къщи и скъпи коли да унищожаваш цял град? Огледай се, Бел. Онзи ден погребваха дете. В този град не се чува детска глъч. Зна­еш ли защо? Хората са стерилни.

— Да, опасно е да сключваш сделки с дявола, но не е ли целият живот една голяма сделка?

Приближи до масата, сложи си гумени ръкавици и вдигна тубата с токсафена. Пристъпи към инвалида и бавно започна да развива запушалката.

Стив Фар опря цевта в гърба на Амелия Сакс и грубо я изблъска към задната врата.

Класическа грешка! Така тя знаеше на каква височина е оръжието и можеше да го блъсне с лакът. При малко късмет Фар щеше да го изпусне, а тя щеше да има време да дотича до Мейнстрийт. Там полицаят нямаше да посмее да стреля, защото щеше да има прекалено много свидетели.

Той отвори вратата.

Слънцето блесна в очите ѝ и тя замижа.

— И сега какво? - попита.

— Свободна си - отвърна безгрижно полицаят.

Тя напрегна мускули, приготви се да се извърти, но той бързо я изблъска навън и се отдръпна назад. Сега не можеше да му направи нищо. Тя въздъхна.

Отстрани, от един храст, се чу леко изщракване.

— Хайде - подкани я Фар. - Бягай.

Тя отново си помисли за Ромео и Жулиета.

И за хубавото гробище на хълма срещу Танърс Корнър, покрай което бяха минали, както ѝ се струваше, преди веко­ве.

„О, Райм...“

Тръгна бавно напред.

— Не мислиш ли, че някой може да се усъмни? - попита Райм. - Аз не съм в състояние да отвия капачката.

— Блъснал си се в масата - отвърна Бел. - Капачката не е била добре завита и тубата се е разляла върху теб. Аз съм тръгнал да търся помощ, но вече е било прекалено късно.

— Амелия няма да остави това така. Нито пък Люси.

— Гаджето ти не е никаква пречка. А Люси? Тя може да се разболее отново... и този път няма да има какво да ѝ ре­жат, за да я спасят.

Бел се замисли за момент, после се приближи и лисна теч­ността в лицето на Райм. Отстъпи бързо и закри уста с кър­пичката си.

Райм рязко дръпна глава назад, устните му се разтвориха и част от течността попадна в устата му. Той се закашля.

Бел свали ръкавиците и ги пъхна в джобовете си. Наблю­дава няколко минути Райм, после бавно се приближи до вра­тата, отключи я, отвори и изкрещя:

— Помощ! Някой да дойде на помощ! - Излезе в коридо­ра: - Помо...

И се изправи срещу насоченото оръжие на Люси Кър.

— Господи, Люси!

— Стига, Джим. Всичко свърши!