Ubiyte Raym

— О, не - промълви той и отпусна леко глава.

Както повечето велики мъже, и Райм не даваше видим израз на отчаянието си.

Пета част

ГРАД БЕЗ ДЕЦА

42.

Мейсън Жермен и мрачният чернокож се запътиха бавно към ареста на Танърс Корнър.

Чернокожият се потеше; раздразнено пропъди някакъв ко­мар. Промърмори нещо и прокара ръка по късата си къдра­ва коса. На Мейсън му идеше да се заяде за нещо, но се сдър­жа.

Чернокожият бе висок и ако се изправеше на пръсти, мо­жеше да надникне през прозореца на ареста. Носеше ниски черни обувки от луксозна кожа, което по някаква причина още повече усили неприязънта на Мейсън към него. Как ли щеше да стреля този надут гражданин?

— Там е - обяви чернокожият. - Сама. Вие минете отп­ред. Отзад може ли да се влезе?

— Аз съм заместник-шериф, не помните ли? Имам ключ - отбеляза саркастично Мейсън. Чудеше се дали онзи е тол­кова тъп, та да не се сети.

— Само питах дали има врата отзад - тросна се черноко­жият. - Което няма откъде да знам, защото съм за пръв път в този блатист град.

— Да, има врата!

— Хайде тогава.

Чернокожият вече държеше пистолета си в ръка. Мейсън не беше видял кога го е извадил от кобура.

Сакс втренчено наблюдаваше една муха.

Какъв ли вид беше? Гарет сигурно веднага щеше да опре­дели. Бе цяла енциклопедия по естествена история. Какво ли чувства един родител, когато знанията на детето му надминат неговите собствени? Сигурно безкрайна гордост. А може би малко завист? Чувство, което тя никога нямаше да изпита.

Отново се замисли за баща си. За мъжа, който предотвра­тяваше престъпленията. За мъжа, който не бе изстрелял ни­то един куршум в живота си. Гордееше се с дъщеря си и в същото време се тревожеше заради голямата ѝ любов към оръжията. „Стреляй винаги последна“ - ѝ казваше той.

„О, Джеси... Какво мога да ти кажа за оправдание?... Ни­що, разбира се. Теб вече те няма.“

Замисли се за Райм.

„Ти и аз... Ти и аз.“

Спомни си как преди няколко месеца лежаха един до друг на голямото легло в манхатънския му апартамент и гледаха „Ромео и Жулиета“ на Лурман, съвременна постановка от Маями. Тогава тя си даде сметка, че и те са като онези не­щастни любовници. После ѝ мина друга мисъл: може би бяха обречени да умрат заедно.

Не посмя да го сподели с Райм - той винаги разсъждава­ше рационално, в неговия мозък нямаше и частица санти­менталност. Но оттогава често се сещаше за това и по не­обяснима причина то я успокояваше.

Сега обаче не можеше да намери покой дори в тази ми­съл. Не, щяха да живеят и да умрат разделени! И вината бе изцяло нейна!

Вратата на ареста се отвори и един млад полицай влезе в коридора между килиите. Тя го позна. Беше Стив Фар, шуре­ят на Джим Бел.

— Здрасти - каза той.

Сакс кимна. После забеляза две необичайни неща. Едно­то беше, че заместник-шерифът носеше часовник „Ролекс“, който сигурно струваше половин годишна заплата за обик­новен севернокаролински полицай.

Другото бе, че държеше нож и кобурът му бе разкопчан.

Въпреки надписа на вратата към килиите: „Преди да вле­зете в района за задържане, оставете всички оръжия в сейфа.“

— Как е? - попита фар.

Тя не отговори.

— Днес не сме много разговорливи, а? Добре, госпожичке, имам добра новина. Свободна си.

— Свободна ли?

— Да. Решиха, че си стреляла неволно и няма защо да те задържат.

— Ами заповедта за освобождаване?

— Каква заповед?!

— Никой задържан не може да бъде освобождаван без заповед, подписана от главния прокурор.

Фар отключи килията и се отдръпна встрани. Постави ръ­ка на кобура.

— О, сигурно е така в големите градове. Тук обаче избяг­ваме тази бюрократщина. Казват, че южняците сме били мър­зеливи, но това не е вярно. Не, ние действаме по-ефективно.

Сакс не помръдна от пейката.

— Мога ли да попитам защо носите оръжие в ареста?

— Е, тук не спазваме много стриктно правилата. Хайде, свободна си да си ходиш. Друг на твое място щеше да подс­кочи от радост при такава новина.

Той кимна към задната врата на ареста.

— През задната врата ли? - изненада се Сакс.

— Ами да.

— Не можеш да застреляш бягащ затворник в гърба. То­ва е убийство!

Той кимна спокойно.

Каква ли клопка ѝ бяха устроили? Дали истинският убиец не я чакаше отвън? Вероятно. Младият полицай си удря гла­вата в нещо, започва да вика за помощ, изстрелва, разбира се, първия куршум в тавана. Навън някой чува виковете, ре­шава, че Сакс е въоръжена и я застрелва.

Тя не помръдна.

— Хайде, ставай и тръгвай - нареди Фар.

Извади оръжието си.

Тя бавно се изправи.

„Ти и аз, Райм...“

— Почти позна, Линкълн - каза Джим Бел. - Към девет­десет процента. Добър резултат за разследване. Лошото е, че в останалите десет процента се включвам аз.

Бел изключи климатика. В стаята започна да става горе­що. Райм усети, че челото му се запотява. Задиша по-трудно.

— Две семейства покрай Блакуотър Канал отказаха да продадат правата си върху земята на господин Давет - про­дължи шерифът.

„Господин Давет! Голямо уважение.“